Емилиян Гацов-Елби

Емилиян Гацов е живял и творил в цяла Европа. Направил е музиката на повече от 70 театрални постановки, танцови спектакли, филмови продукции, радио театър. Работил е и продължава да работи с именити режисьори като Мариус Куркински, Десислава Шпатова, Касиел Ноа Ашер и още. Няколко пъти е номиниран за Икар и Аскеер в категория авторска музика. Печели Икар за Психоза 4:48 на Десислава Шпатова в Сфумато, а тази година има номинация за престижната награда за постановките Театър, любов моя на Касиел Ноа Ашер и Ние сме вечни! на Василена Радева. Сега започва репетиции на Синята птица на Мариус Куркински. Отговорен е и за музикалната среда на голяма част от спектаклите на Иво Димчев. Елби е автор и на музиката на множество значими танцови проекти на формации като NOMAD Dance Academy, балет Арабеск, Brain Store Project и други. Последният му филмов саундтрак бе на София 100 години столица на българското кино.

Музиката, която прави трудно би могла да се впише в определени параметри. Иновативна, абстрактна, емоционална, тя е способна да те пренесе в един свят отвъд обикновените възприятия, чието въздействие те държи дълго. Музиката му е като самия него - извън конвенционалното. Независимо в какъв профил действа Емилиян Гацов-Елби, той е експериментатор, а методите му на работа могат да се нарекат философски, без най-малко преувеличение. Често като способ ползва т.нар. грануларен синтез, който би могъл да илюстрира и настоящата реалност.

Грануларният синтез е термин от съвременната експериментална музика. При него едно парче се разделя на капсули, всяка от които издава собствен звук. По-важното в случая е, че те биха могли да се местят напред-назад във времето и пак да се получи цялостна идея за оригиналното парче. Това работи добре в театъра, защото се изгражда атмосфера без център. Например, в пиесата на Кирил Буховски Ние сме вечни саундтракът е съставен от отделни звуци, записани по време на протестите в София през 2014, както и от музика, която няма нищо общо с действието.
Идеята за саундтрак без център е много интересна - тя не се влияе от сюжета, а по-скоро го измества, стои като фон, който придава определени усещания.
Като се замисли човек, тази идея до голяма степен важи за съвремието. С появата на интернет, центърът се разпилява - ценностните системи нямат единно ядро, а се завихрят в обособени групи от хора с определени интереси. Торентите сами по себе си представляват малки парченца информация, разпръснати на различни места в компютърната памет и чак когато се съединят, образуват цял файл. Явлението може да се открие и в този мултитаскинг, който правим всички - работим едновременно по различни неща, извършваме разнообразни дейности, ако щеш - дори отваряме по няколко прозореца едновременно в браузъра. Процесите вече се случват много по-стихийно и много по-неосъзнато. Човек достига до нещо, без да изцяло фокусиран върху него, а някак си между другото. Такъв е светът, в който живеем сега.

Събуждам се с едни малки пръстчета, които се опитват да ми извадят окото. След това със студена вода и кофеин. От известно време сутрините ми станаха най-продуктивната част от деня.
Не мърдам от вкъщи без някаква книга в чантата, която никога не чета. Ако не съм с лаптопа, книгата дава една приятна тежест за носене. Това е остатък от едно време, в което си мислех, че човек постоянно трябва да е ангажиран с нещо.

Никога не закъснявам за самолет. Винаги се будя 15 минути преди часовника. Като цяло закъснявам за неща, на които отивам с нежелание.
Умирам от срам, когато ме надценяват.

Все си повтарям, че сам си преча за много неща.
Идеалната вечер е чисто и просто някоя вечер през август в София.

Обикновено съм в леко безпокойство, ама много леко.
Падам си по синтезатори, стари гривни, нови думи.

Майка ми често казва: "Храните ли се? Имате ли пари? Обличате ли се?"
Беше велико, когато Джъстин Бийбър сам се снима във фотосесия, в която го пребиват боксьори; когато Etat Libre d'Orange направиха парфюм който се казва просто "Cologne. A nice scent", когато Джон Оливър направи интервю в Москва с Едуард Сноудън. Изобщо, всичко на Джон Оливър.

Дойде ми до гуша от надценяването на логиката и рационалността. В наши дни социалните мрежи засилват склонността на хората да се изразяват писмено и човек започва да мисли, че всичко трябва да се защити с аргументи, всичко трябва да се обясни с думи. Много малка част от важните решения в живота са подчинени на логиката.
Не казвам на никого, че съм учил две години Мултимедия и комуникации в Техническия университет, което тогава означаваше 3D Max за Windows NT и устройство на цветния телевизор.

Под леглото ми има някакви кутии, прах. Все хубави неща.
Нямам щастието да съм метър и 85.

Искам да остарея като Иги Поп или като която и да е рок звезда. Може ли човек да иска друго?
Правя се на луд, когато ме взимат прекалено насериозно.

Скачам на бой, когато няма друг вариант. Разбира се, ако човек се владее, в скачането е смисълът, не в самия бой. Вбесява ме неразбирането, когато някой просто отказва, упорства да не разбере. Тогава важат само емоционалните средства.
Не си позволявам да претупвам нещата и да лъжа, че са завършени.

Заспивам на петата минута, след като приспя дъщеря ми в ръцете си и така спим двамата. Тя още не може да говори, но това е много повече от разговор с думи.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Манхатън няколко поредни вечери по телевизията. Навремето много се впечатлих от това че е черно-бял и от леко хаотичното движение на камерата, което следваше актьорите. Това и е единственото, което бях запомнил от филма, както и репликите: "Какво правиш? - Целунах те страстно."
Най-големият актьор за мен е Ал Пачино. Знам всичките му роли наизуст. Но и това е малко по инерция. Джона Хил и Сет Роугън например успяха да въведат някакъв нов образ в холивудското кино, който до този момент не е съществувал, и то играейки предимно себе си. А това въобще не е малко.
Харесвам режисьори като Скорсезе, Иняриту, Майкъл Ман. Все хора с визуална логика и яки саундтраци.
Много се смях на What we do in the shadows, риалити филма за вампири.
Планирам да видя всички едноминутни клипове на шоуто на Жак Пепен Fast Food My Way. Хипнотично е.

МУЗИКАТА
Музиката е енергия.
Обикновено слушам по едно парче по цял ден, докато в един момент вече не е нужно и да го пускам. Така правя и със собствените си парчета
Любимият ми изпълнител и композитор си остава Кийт Джарет, макар че не знам дали вече не го казвам просто така, по инерция. Хубавото е, че за всяко време от живота си има различни музики. Когато преди две години се опитвах да диджействам, слушах само в Beatport по цял ден - туп тц туп тц... Това каква музика слушам, не казва почти нищо за мен самия.
Най-добрият концерт, на който бях беше на Диаманда Галас на открито на Пласа дел Рей в Барселона. И на Трики в НДК преди две години. Смятай.
В София искам да дойде Amon Tobin. Ама в Армеец.
Винаги съм искал да видя на живо групата на Франк от филма Франк.

ТЕАТЪРЪТ
В голямата си част театърът все още се държи като изкопаемо без връзка с нищо в нашето време и назидателно настоява за тази си роля.
Една част нелепо се опитва да е ситком.
И една част те притиска до стената, после те изпровожда с неотговорени въпроси.
Аз съм бил винаги само с единия крак в театъра - мисля, че е важно да е така. Като музикант, за мен театърът е опитно поле.
Представлението е съвместно изживяване. Това за мен е най-силното.
Театралната музика винаги пряко е свързана с текст, тоест с това, което се говори. Там тя използва този момент на искреност на хората - ти казваш едно, но чувстваш друго. Затова ролята на театралната музика е по-скоро да действа подривно на думите. Тя казва неща, които ние не бихме могли, защото не можем да се аргументираме логически. Ние подбираме какво да кажем, за да сме кохерентни. Музиката не се съобразява с това дали сме убедителни или не. Тя е убедителна сама по себе си.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Творение в черно на Маргьорит Юрсенар.
Сега чета Антикрехкост на Насим Никълъс Талеб.
Много ми говорят за Сто години самота - през целия ми живот. Още не съм я прочел и само предполагам, че е от инат.
Най-добре пише някой, който не си затваря очите за нищо. Който разбира, вместо да съди. Който вижда отвъд значението на думите.

ИЗЛОЖБИТЕ
Интересна ми е фотографията - хем е реалност, хем не е. Хем е спомен за нещо, хем не е твоят спомен, а парче от някаква обща митична реалност. С фотографа Златимир Араклиев започнах да озвучавам кратките видеа, които той прави в Instagram. Те са като раздвижени снимки и хем се променят във времето, хем са едно нещо. Хипнотично е, когато ги повториш много пъти и музиката им даде трето измерение. Работя и по един кратък филм за Дейвид Лашапел. Как един кадър може да казва всичко, е най-голямата магия.
Последната изложба, на която бях, беше интернет. Всеки готин блог в Tumblr е всъщност масивна изложба.
Едни от любимите ми артисти са Ринко Каваучи, Марио Джакомели. Фотографи.

Текст Мартина Панайотова / Фотография Славея Йорданова