Филип Лхамсурен

Запознахме се с Филип преди няколко години, когато тръгваше на поредното си приключение в Монголия. Натам го влече по обясними причини - фамилията, а и кръвта му, са монголски, има роднини по онези места и ако изобщо може да се търсят корените му някъде (защото все пак Филип е дете на света), то те са именно там.

Няма да изпадаме в подробности какъв е, защото то си става съвсем ясно от интервюто, което ще четеш по-долу. Искаме просто да те запознаем с поредното приключение, което предприема и което, поне според нас, заслужава бурни аплодисменти.
Съвсем скоро Филип тръгва на пътешествие по забравените пътища - Турция, Грузия, малко Русия, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан. И всичко това с колело, раница и някаква свръхчовешка сила, явно. Утре (2 април) в + това ще има презентация на приключението По забравените пътища. На нея Филип ще разкаже малко по-подробно за маршрута и идеята на пътуването и ще пусне филма си Огънят в теб.

Той няма да ти каже, но истината е, че има нужда от подкрепа. И то голяма. Тръгва с нещо като три заплати, които въобще не е ясно докъде ще му стигнат. Така че ако отидеш във вторник до + това, молим ти се, оглеждай се за един куфар (който всъщност е касичка), където да оставиш нещичко, с което да подкрепиш пътуването. Същото може да направиш и на тази сметка в банка ДСК, която ще е отворена по време на цялото приключение: BG04STSA93000013687397.
И не се притеснявай за него. Той ще е добре. Все пак говорим за човек, който предпочита да го ухапе змия, вместо да се напие.

Кога тръгваш?
Тръгваме на 22 април...
С кого? Не беше ли сам?
Аз и колелото. И други неща, ама те са невидими. Надяваме се да стигнем до Киргизстан, до столицата Бишкек, в Памир. Тръгвам не от София, а от Родопите, защото за мен тя е най-българската планина. Запазила е духа на българите и е като цитедала. Освен това е най-живата.

А защо тръгваш?
Тръгвам, за да се върна, най-просто казано. Имам желание да тръгна. Това не е планирано от миналата година, имам го в главата си от много време.
Защо точно сега тогава?
Сега моментът е дошъл. Чувствам го. Имам подем на сили. Нещата се случват, без да ги насилваш. Това пътуване ще се осъществи без спонсори, а повече с приятели и хора, които не познавам, но искат да помогнат, просто защото ги кефи да помечтаят.

Много ли са?
Достатъчно. Цялата ми екипировка е събрана от тях. Всеки дава каквото има и всичко носи някаква енергия. Аз нямам последна дума на техниката, много по-важно е, че всяко нещо е имало живот. Вярвам, че предметите започват да съществуват, когато ги натовариш с енергия.
Кога трябва да се върнеш?
Ако стигна до Киргизстан, може би до пет месеца.

Какво може да се обърка?
Хиляди неща.
Дай три.
Най-лошо ще е, ако загубя мотивация и вяра в себе си. Другото е, че всеки чиновник е пречка пред мен - ако решат да не ме допуснат през някоя граница, става много трудно. Трябва да се връщам отнякъде, да минавам отдругаде. Зависим съм от всяка война по пътя. Може да бъда ограбен. Или отвлечен.
В Дагестан например вариантите са два: или ще има съдействие от руската армия, или не. Те контролират до някаква степен този район. В една войска в такъв момент си има нужда от доставки. И ще се пробвам, чисто по човешки, а това е възможно в Русия, да ползвам някакъв военен транспорт, един вид стоп, просто ще ме возят военни. Но те пак са хора.
Цялото пътуване гледа човешката страна. Самото лого е две ръце, които си помагат. И на мен хората ми помагат - познати и непознати, всеки според чергата си. Разчитам на тази енергия, с която ще тръгна, защото тя не е само моя и няма да съм сам. Разчитам хората да погледнат човешки. Всеки има сърце зад униформата, ако се върнем на военните. Каквото има да става, да става...

Всичко това е супер. Ама какво се случва, след като се върнеш от такова място?
Не мога да кажа какво ще ми е като се върна, защото ще са само догадки. Но мога да кажа, че си по-жив, когато пътуваш. Защото разчиташ на всеки метър. Зависим си от много неща и си незначителен. И въпреки това си създаваш някакви условия за живот. В движение.

Добре, да питаме по друг начин, какво ти беше като се върна от Монголия?
Не ми беше хубаво. В града по принцип не ми е много добре. Вижда ми се ужасно трудно да съм тук. Хората ме питат как ще ходя сам, защото е страшно, а за мен е по-страшно да съм тук. Мога да правя много неща, да съм контактен, да съм всичко, обаче то не ми е отвътре, не ми идва просто... Не съм си го избирал.
А пък и аз няма да съм сам, като имам някаква цел. Сам си, ако си затворен в някакво помещение. Поне аз такава асоциация си правя. За мен най-страшното е човек да бъде затворен, да лежи в килия, примерно. Това е най-ужасното чувство, което съм изпитвал.

Кога си го изпитвал?
В българската армия, във френския легион, в районното... Самият факт, че съм там, не ме плаши толкова, колкото чувството - като лед е, пробива сърцето направо. Винаги съм си мислил робите как са живели или хората, които са в плен с години. Най-силното в човека е да преживее този период и пак да мисли за свободата.
Ти си като вълк малко, като помиришеш хора и бягаш...
Що бе, аз обичам хората, само че не обичам тарапаната. Всичко става едно шумно, никой не се чува с другия. А иначе във всеки човек намирам по нещо хубаво. Или се замислям над неговата критика. Но като са много хора, някакси си пречим, аз така го чувствам.

Нагъсто сте и се блъскат енергиите може би?
Да, и всички правим едно и също - ставаме рано, ходим на работа, независимо дали ни харесва, или не. Цивилизацията ни прави малко еднакви. Не искам да кажа нищо лошо...
Аз че бягам, бягам. Ама не от страх, а от някакъв здрав разум, егоизъм, ако щете. Мен не ме е срам, че бягам. Всеки си избира.

Детето ти е на една година. Ако не се върнеш?
Не мисля, че няма да се върна, макар да не изключвам всякакви варианти.
Знаем се отдавна и помним, че като заминаваше за Монголия преди няколко години, пак ти зададохме същия въпрос и тогава приемаше по-спокойно факта, че може и да не се върнеш...
Да, ама сега е друго. Дъщеря ми ще ме върне. Колелото ми се казва Баяна, като нея. Осъзнавам, че в момента не можем да комуникираме така, както на мен ми се иска, защото супермного иска мама. Като играе с мен - скача, скача и аре чао. Постепенно обаче иска все повече да прави неща и навън, което вече е свързано с мен. Нямам търпение да стегне още мускулите и да завинтя една седалка на колелото, за да ходим насам-натам.

Къде искаш да я заведеш, като порасне?
Първо в Монголия, за да я видят роднините ми, докато все още са живи. Те много ще се зарадват. Там е голямо щастие да има нов човек. То навсякъде е така, де, ама там човеците си отиват лесно. А и тя е здрава... В Монголия много деца се раждат с проблеми от тежкия живот, което е тъжно, ама пък са тигри. Без ухо, с криви крака, обаче тигър! Щом се е родило, значи има защо.
Нямат предразсъдъци явно.
Не, никакви. Там всички деца са общи, на цялото село. Ако нямаш баща, големият ти брат става баща, ако нямаш майка, сестра ти ти става майка и т.н.

Какво най те дразни в градските хора?
Липсата на съзнателност. Според мен това е главното. Всеки има някакъв софтуер в главата, някакъв морал, всеки знае нещо, чувства - щото интуицията е голяма работа, но несъзнателността, това да влезеш в рутината и да станеш автомат - чука ми се, спи ми се и пр., то ни прави разрушителни. Човекът е най-силното животно и като не е осъзнат, силата му направо гори земята.
А ти какво човешко имаш в себе си?
Нямам човешко може би. Не знам. С годините все повече се привързвам към животните. Винаги съм ги обичал, ама сега направо е... Като има животно, веднага идва при мен. Имам чувството, че си говорим вече. На тази вибрация съм. Хубаво ми е. Преди не съм им обръщал толкова внимание, защото съм бил по-млад.

Ако нямаше финансови ограничения, колко би струвало цялото това пътуване така, както си го замислил?
Около 15 000 лева - с визи и всичко, без никакви екстри. Сега го направих с по-малко от една-трета от тези пари.
Компенсираш с желание и ентусиазъм ли?
Ще живея на минимума. Приготвям си и храна за пътуването - концентрирана, каквато си правят северните народи. Лой и сухо мляко, разбъркани...

Добре, не ни казвай.
Много е вредно, но в такива ситуации само то те спасява. Силно холестеролно е, но това ми е сила. Аз трябва да имам едни 5000 калории на ден, за да мога да въртя, защото ще минавам през планини, пустини, топло, студено. Отивам с една дрипа и с един примус за готвене с бензин. Всичко ми е олдскуул. И всъщност тръгвам не със специална екипировка, а със стара пригодена.

Жена ти как възприема всичко?
Помага ми. Тоест, иска да ми помага, ама не й давам, защото аз трябва да помагам. Тя - повече морално. Ние сме големи приятели просто. Наясно е, че ако ме спре, аз ще се изнервя. Така функционирам.

Какво още искаш да ни разкажеш за пътуването?
Имам идея да не комуникирам с интернет много, а да пращам картички от различните точки. Ще използвам добрата стара поща. Който получи картичка, трябва да я фотографира и да я сложи на стената на приключението във facebook. Това е един вид обратната връзка. Тя има собствен живот тая картичка, когато дойде.
Другата идея е, че нося един, както аз го наричам, „паспорт" - колаж с лицата на приятелите ми. Когато нямам мотивация, ще го отварям, за да усетя още по-силно енергията, че ме мислят. „Паспорта" ще показвам и на хората, които ми помагат по пътя. От другата страна ще има снимки с моето семейство, детето ми и т.н. и до тях празни квадратчета с въпросителни вътре. Те са за несрещнатите, с които ще станем приятели по пътя. Ще попълня празните места с техни снимки. И се надявам да направя една изложба с хората, които са ми помогнали по време на пътуването. Ще има и текст - кой какъв е, какво работи, какво ми е казал, за да го усетим освен от снимката. Хората, въпреки религията и социалния си статус, си помагат. И който ми е помогнал, ще влезе в документацията. Ей тая документация (слага си ръка на сърцето). И това е. Проста идея, много проста.

Филип ще представи приключението си на 2 април (вторник) от 18:30 в + това
на ул. „Марин Дринов" 30. Повече има тук

Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев