Г-жа Тодорова, г-н Кадийски и г-жа Панева

На сцената на средното ни образование отдавна се разиграва следният забележителен в мащаба и скръбта си сюжет: Всяка година около 15 000 ученици зарязват класната стая, преди да са завършили, преподавателите им са на средна възраст 50 години и мнозинството от тях залагат на пасивни методи на обучение, а „квартално училище" си е чиста проба обида. На международни оценявания резултатите на българските ученици са след сръбските, турските, румънските и унгарските, а по-малко от половината 15-годишни минават критичния праг на грамотност, определен от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.

На тази сцена миналия 15 септември излязоха 21 нови герои - първите учители на Заедно в час, на средна възраст 26 години, обучени по интензивна програма на Софийския университет с елементи от международния модел "Преподавай като лидер" в добавка. Разпръснати са по (преобладаващо „квартални") училища в градове и села из цяла България, за да сеят семенцата на качественото, смислено и мотивиращо образование (и тук нямаме предвид точно учебниците).

Срещнахме се с трима от тях (както следват на снимката горе): Даниела Тодорова, на 34, преподава специализирани икономически предмети в СОУ „Христо Ботев" в Горна Малина; Емилиян Кадийски, на 24, преподава програмиране в СПГЕ „Джон Атанасов"; и Донка Панева, на 25, преподава английски език и философски цикъл в 140 СОУ „Иван Богоров" в Обеля.

Помните ли момента, в който решихте да кандидатствате за учители на Заедно в час?
Дани: О, да! Моята дъщеря е в III клас и сменихме три училища. Обикалях, срещах се с учители, директори и все не можех да намеря мястото, където тя да се чувства добре. Още след първия срок в I клас ми каза, че не желае да ходи на училище - тогава си дадох сметка, че нещо не е наред. Не може да е толкова трудно да намериш най-подходящото за детето си! Започнах да се замислям, зачетох се по темата. По него време работех в маркетинга на сп. Мениджър. И един ден в редакцията идват Жени Пеева и Елена Иванова от Заедно в час да предложат партньорство. Попаднах на срещата ей така, случайно. И двете толкова ми харесаха! С такъв плам и жар говореха. Казах си: не може да е случайност - аз съм на тази вълна, те се появяват в живота ми и все още има няколко дни до крайния срок за кандидатстване!

Донка: На мен колега от университета ми изпрати линк, защото знаеше, че винаги съм имала желание да работя в сферата. Докато следвах магистратура, даже преподавах една година в училище, но след това се поотказах. Когато разгледах сайта на Заедно в час, си казах: ето начина, по който нещата могат да се случат - когато не се бориш сам.

Донка Панева, 25

Емо: Аз учех магистратура и работех в магазин за велосипеди, където бях и съдружник. Реших, че имам нужда от повече опит, за да управлявам собствена компания. Мислех си, че е добре да участвам в кауза, в която вярвам. Тогава чух за Заедно в час и открих, че те реализират много от нещата, за които и аз си мислех, но не знаех как да станат. В началото нямах никакво намерение да ставам учител. Отидох на интервюто, за да видя какви са като организация и дали евентуално ще им помогна с нещо. И там вече, като се запознах с екипа и другите кандидати, си казах, че това са хората, с които ми се работи.

Преди да влезете за първи път в клас, сънувахте ли учителски кошмари - как ви целят в гръб с дъвка примерно?
Емо: В лятната академия бяхме достатъчно заети, нямаше време да се страхуваме.
Дани: Беше наистина изтощително, но и безкрайно ентусиазиращо. Взаимно се нахъсвахме какви чудеса от храброст ще сътворим. (смеят се) Аз, честно казано, въобще не знаех какво да очаквам, имах съвсем друго притеснение - дали съм взела правилното решение. Всички в приятелския и роднинския ми кръг смятат, че е изключително налудничаво. При положение, че имам определени позиции, интересна работа, добре платена - защо правя това? Понякога е трудно да удържаш на подобен натиск.

Освен че пишете оценки по шестобалната, вие имате и табло на видно място в класната стая, на което след всеки тест нанасяте в проценти каква част от материала е усвоил всеки. Каква е идеята?
Донка: Ето, днес имах такъв пример. Идва едно дете, което е изкарало 5% на теста и иска да си го поправи, след като вече сме обяснили грешките. Давам му подобен и той изкарва 55%. Промяната в оценката е примерно от двойка на... тройка или четворка, но тя вече няма значение, защото за него това е ог-ро-мен напредък - 11 пъти по-добър резултат! И те сами го виждат и се амбицират да скочат още по-високо.

С какво друго вашите часове са по-различни?
Дани: Всеки от нас, като влезе в своята класна стая, трябва да подходи много креативно към това, с което се сблъсква там. Теорията си е теория, но ние трябва да я адаптираме към индивидуалните нужди на учениците ни. Аз лично съм си забранила да говоря повече от 5 минути, опитвам се да имаме повече време за упражнения и часовете ми да бъдат интерактивни - да има диалог, да видят учениците, че знанието е вътре в тях и ако помислят, ако обсъждат помежду си, ще го изведат сами. Опитвам се и да давам страшно много примери от практиката.

Емилиян Кадийски, 24

Емо: И аз гледам упражненията да са повече, а в края на почти всеки час им давам самостоятелна задачка за 2-3 минути, но целта не е оценката, а да проверим доколко е бил ефективен този час. И като правихме преговор, ги питам: „Кажете сега, какво научихте?" Първият отговор беше: „Че две минутки са много време!" (смеят се) Досега не им се бе случвало за такова отрицателно време да мислят.

Донка: Това, което аз отчитам, че в моето образование не е било на 100% и съответно се опитвам да правя, е да давам непрекъснато обратна връзка - защо е такава оценката, къде могат да подобрят. И ги уча, че няма нищо страшно да попитат и да сгрешат. Вече сме втория срок и аз все още се сблъсквам с този постоянен страх от грешка. Мисля си, че когато обратната връзка е конструктивна, все по-малко и по-малко ученици ще се страхуват да не сбъркат.

На учениците харесва ли им интерактивния подход?
Дани: Много! Ако им кажа например: „Работете по този казус, задачата е да направите анализ на средата, в която компанията оперира", резултатът е пълен блокаж. Вместо това аз казвам: „Представете си, че вие сте мениджмънт консултанти и управителният съвет на компанията ви е поканил да участвате в конкурс за избор на консултант. Подгответе анализ и предложете стратегия." Задачата е същата, обаче тогава я правят. Може би толкова са повярвали, че не могат да се справят, че трябва да излязат от кожата си.

Какви са причините така упорито да вярват, че не могат?
Донка: Част от моите ученици имат изключително тежки семейни ситауции, които влияят до голяма степен на мотивацията и амбициозността им, на способността им изобщо да мечтаят.

Даниела Тодорова, 34

Дани: В Горна Малина има и една нагласа, че идваш от село и нямаш същите шансове като тези от големия град. Даже в началото казваха, че не мога да ги разбера, защото съм от града. Тогава си дадох сметка, че първата задача е да изчистим този сблъсък. Поканих в час гост, който е от (подчертава) съседно село, завършил е училището в това село и в момента има собствена компания в София, чувства се добре, няма комплекси. След това каних и други гости и мисля, че в момента сме в унисон. Виждат, че ги разбирам, но виждат и че няма да приема тази тяхна нагласа. Тя все още е най-сериозното предизвикателство за мен.

Емо: При мен единият от проблемите е, че децата са влезли в гимназията след VII клас, а на тази възраст малко хора са ориентирани какво искат да правят. И в X-XI клас част от тях казват: „На мен не ми се занимава с това, не ми е интересно". Затова се опитвам да преподавам така, че да не учим само „програмиране". Въображението например е умение, което се прилага без значение дали твориш на празен екран или на друго. Но все още ми е трудно да го обясня.

Какво може да ви изкара от равновесие?
Донка: Когато виждам, че начинът, по който съм подготвила часа, не е най-добрият и не им е интересно, а не успявам да измисля как да променя предварителния план. Тогава съм адски ядосана на себе си. Иска ми се да дам стоп кадър, да премисля и да продължа по-хубаво.
Дани: Аз не мога да повярвам, че от XII клас само двама човека ще кандидатстват. Другите „нямало да успеят". Е, как разбрахте?!? Аз съм изключително амбициозен човек, целеустремен, винаги имам нещо, към което се стремя. И когато срещна една инертност безметежна и едно носене в празното пространство, особено на млади хора, просто не се побирам в кожата си.

Ако срещнете днешните си ученици след 10 години, какви хора искате да видите?
Дани: Аз искам да видя едни смели, енергични и борбени млади хора.
Емо: Хора, които се осмеляват да мечтаят и следват мечтите си...
Донка: ...без значение дали искат да станат шефове в големи компании или да създадат семейство. Всеки има своя ценност в живота и ако те съумеят да я преследват и да я постигат, за мен това би било най-голямото удовлетворение.

Стига да решиш, 20 март е крайният срок да кандидатстваш за учител през 2012-2014 г. Можеш да ги подкрепиш и със скормна (или не) сума на vchas.zadrujno.bg

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев