Георг Жено

„Никой не напуска ледения Норилск". Ей това заглавие беше първото, което изскочи пред погледите ни, когато потърсихме информация за град Норилск. Хвана ни за гушите с тънките си студени пръсти и не ни позволи да го преглътнем така лесно.

Трябваше ни повече за Норилск, защото там се развива действието на спектакъла Истина... отвъд полярния кръг на руския драматург Юрий Клавдиев, който съвсем скоро имаше премиера у нас. Пиесата поставя ребром проблемите, с които един ХИВ-позитивен човек трябва да се справя ежедневно. Тя иска да събуди обществен дебат, да чуе всички страни, да отвори очите на онези, които предпочитат да извърнат поглед вместо да си дадат малко време да чуят и да разберат. „Целта ни е да изследваме състоянието на хората, над които съдбата е произнесла смъртна присъда, но е отсрочила изпълнението й за неопределено време.", казва авторът.

Това е документална драма, базирана на интервюта с хора носители на ХИВ. Разговорите водят режисьора на постановката Георг Жено и драматурга Юрий Клавдиев. Истината е, че героите на тези интервюта чакат влак с неизвестно разписание - стегнати са за път, но перонът си остава все така празен. Тогава човек неизбежно се научава на дисциплина. А докато дойде влакът, животът си върви. И май това му е хубавото. Какво още, попитахме Георги Жено.

Кога отиде в Норилск за първи път и какво се случи там?
Беше през 2006-а, когато с автора на пиесата - Юрий Клавдиев, прекарахме два месеца със заразени с вируса на СПИН. Те живеят в нещо като комуна, организирана от една обикновена гражданка на Норилск - Нина, която се е сблъсквала с този проблем в личния си живот. Това е един от редките случаи, в които човек толкова истински иска да помогне на другите. Тя не печели пари от това и никой не може да я обвини, че получава субсидии от различни чуждестранни фондации. Но така или иначе, когато човек прави нещо необикновено и необичайно, винаги се опитват да го поливат с вода. Но това е проява на гражданска отговорност.
От чисто състрадание?
Да, и от състрадание. И заради това, че не би си простила, ако не го направи. По професия тя е масажистка и в момента са й останали около пет процента от клиентите й. Тя самата не е заразена, но никой не иска масаж от човек, който общува с ХИВ-позитивни.

Как протича животът там?
Има групи за психологическа помощ, които Нина води. Хората сядат в кръг и говорят за своите страхове и грижи. В спектакъла се вижда за кратко една такава сцена. Ние бяхме заедно с тези младежи 24 часа и, разбира се, авторът Юрий Клавдиев установи по-добър контакт с тях. Аз съм чужденец, идвам от интелигентно семейство и т.н., а там се срещнахме с бивши проститутки, бивши сутеньори... Юрий има минало с такива хора и успя да намери общ език. Пред него те се откриха по фантастичен начин. Аз бях по-скоро в ролята на наблюдател.
Какво ти направи впечатление?
Всяка нощ пиехме чай и си разказвахме вицове. Веднъж се обърках и пих от чашата на ХИВ-позитивен. Макар че знам, че болестта не се предава по този начин, не можах да спя цяла нощ от страх. И през всички останали дни следях да не сбъркам чашата. И в нашия спектакъл се случва същото, когато на финала се канят всички зрители да пият чай заедно с актьорите. Даже онези хора, чиито приятели играят на сцената и знаят много добре, че са артисти и нямат ХИВ, дори те се чувстват ужасно некомфортно, получавайки тази чашка чай. Това е много интересен, древен страх.

Хората май не се страхуват толкова от смъртта, колкото от болестта?
Да. И ми се струва, че се страхуват най-вече да не бъдат аутсайдери. Това личи и от сътрудничеството ми с едно училище в Русия. Всички по-големи класове идват да гледат представлението и след това обсъждаме видяното. Действително, тях преди всичко ги докосва темата да бъдеш аутсайдер, лузър, да си неуспешен.
Ако си ХИВ-позитивен, задължително ли ти се случва това?
Не на 100 процента. Познавам много успешни хора, дори такива, чийто живот се промени в положителен план, след като разбраха, че са носители на вируса. Може би защото живеят по-осъзнато.

Как тази диагноза ти отваря вратите към света и към живота?
До ден днешен, според общественото мнение, след като си носител на вируса, имаш съвсем малко резенче живот. Но дори и да разбираш, че ти остават само 20 години - и това съм го видял в реакцията на много хора - защо да не използваш тези 20 години, за да живееш достойно?! Да си намериш партньор, да имаш дете - 95 процента от децата не са носители на вируса... Да изкараш толкова пари за тези 20 години, че след това детето ти да има жилище, пари, добро образование...
Възможно ли е да се случи така?
Знам, че изказването на Клавдиев, че СПИН-ът променя живота към добро, защото ни приближава към Бога, е провокационно. Но Бог има различни проявления. Представете си обаче българско училище, в което има здраво дете с болни родители. Представете си, че всички го знаят. Представете си реакцията на неговите съученици. А на родителите им... Те няма да искат децата им да се учат с него.

А ти би ли искал?
Аз бих бил само ЗА, защото обратното е глупаво. По-опасно е например да ходи с градския транспорт на училище.
Няма ли да го има пак онзи първичен страх да не объркаш чашата с чай?
Той трябва да бъде преодолян, защото иначе извършваме ужасно престъпление срещу тези хора. Главният проблем на СПИН-а не е в това, че човек разбира, че след определено време ще умре. Смъртта наистина е страшна, да. Но нали ние всички знаем, че ще умрем. Повечето от нас от някаква неприятна смърт. Както и болните от СПИН, не можем да предвидим кога ще се случи това. Моят бивш оператор, 37-годишен, има рак на стомаха. И няма да живее. Вече се вижда. И той се подготвя за това. Но все едно... Страшното е, че създаваме за тези хора ад, който започва още на земята.

Момчетата и момичетата в Норилск изглеждат ли като такива, които се подготвят да умрат?
Не, макар че аз очаквах да видя точно това. Те имат абсолютното желание да изживеят живота си качествено.
Защо са в Норилск, толкова далече от всичко?
Със съжаление трябва да кажа, че по всяка вероятност на нашия флаер има неправилна информация. (в анотацията за постановката се казва, че 7 от 10 млади хора в Норилск са ХИВ-позитивни; официалната информация всъщност е за 17 процента, б.а.). Онова, което знам, е, че Норилск е затворен град. През лятото семействата с деца тръгват на юг. Остават само мъжете и проститутките. Екологичната картина е ужасна - той е един от най-замърсените градове на Земята. Може да стигнеш дотам само със самолет. Това е един малък кръг, в който ненавиждат презервативите. Сами разбирате колко бързо се разпространява СПИН-ът.

Откъде дойде необходимостта да документирате историите на тези хора?
Не искам да говоря сега за това, но за съжаление съм се сблъсквал изключително болезнено с тази тематика. Аз самият не съм болен, но много любим за мен човек има СПИН. Затова още през 2001-ва, когато създадохме Театр.doc, вече исках да направя проект, който да ми помогне да се справя с факта, че тази болест по някакъв начин е засегнала и мен. Разказвал съм го в различни интервюта и изведнъж от Норилск ми позвъни тази жена - Нина. Решихме да отидем дотам, но е ужасно скъпо. Самолетът и настаняването са сериозни разходи. Мои приятели обаче намериха финансиране от ЮНЕСКО. И тогава се случи нещо страшно.
Отидохме с техните пари и направихме представлението. Обаче хората от Норилск, с които говорихме, имат брутален изказ. И ЮНЕСКО поискаха от нас да цензурираме лексиката. Съответно отказах. И се наложи да върнем всички пари на ЮНЕСКО. До ден днешен казвам „Благодаря" на моя продуцент Михаил Гнедовски, който се справи с тази ситуация. Прохоров даде част от нужните средства. И след това дори помогна да заведем спектакъла в Норилск, за да играят артистите пред своите персонажи.

И как изгледаха спектакъла тези хора?
По-интересното е какво се случи с моите актьори, защото това са четири млади звезди - ужасно амбициозни, капризни, мислят си, че са по-високо от Бога в своите изяви, много са куул... За първи път ги видях в абсолютен страх и безпомощност. Вече имам два такива проекта в живота си и всичко щеше да е напразно, ако ХИВ-позитивните не бяха подкрепили спектакъла. Тогава ни разказаха, че мразят филма Филаделфия, защото е извращение - кара те да изстискаш сълзите от някаква гъба на гърба на реалното страдание на много хора. Това е спекулация и е цинично. В нашето представление няма цинично отношение. Прохоров ни заведе и в Красноярск, там също играхме пред заразени. И положителната реакция на тези хора беше най-важна. Имам вяра в социалния театър, смятам, че той може да дава глас и гласност на онези, които иначе обществото не иска да чуе.
А какво няма да забравиш никога от разговорите си с тях?
Разбира се, момента с чашата, абсолютно позитивното отношение към живота, както и историята на една конкретна жена. Тя се запознава с мъжа си в тази комуна. Той също е заразен, но им се ражда здраво дете. Работил е в завода на „Норилски никел", където загива при трудова злополука. Компанията не е искаше да й изплати обезщетение, но в крайна сметка тя ги победи в съда. Една жена с малко дете, която има СПИН и куп проблеми, мина през огън и жупел, през милион заплахи, и в крайна сметка спечели. Ето това няма да го забравя.

Тази среща вдъхнови ли те за по-качествен живот?
Никога не съм мислил за това, но сигурно си струва да се замисля. Навярно бих могъл да бъда добър зъболекар или някакъв друг професионалист, но така или иначе всички ние създаваме една невидима скулптура на обществения строй. И на мен ми се струва, че може да научим много от хората, които са носители на вируса. Те преживяват и разбират такива неща, за които ние понякога си затваряме очите. Това са хора, които обществото е изхвърлило от себе си, но ще говори още по-лошо за нас, ако не се опитаме да ги върнем обратно.

Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев