Григор Антонов

Срещаме се пред служебния вход на Народния театър и след бързото разпознаване следва краткият ни разговор. Говорим си разни неща, опрени до решетките на портала, а до нас е наострил слух престарял просяк. Говорим си и за свободата, която „дали е само в Бремен?", за неистовия Фасбиндер, изживял за 37-годишния си земен живот няколко животи. За бягането по пътеката на неизказаното, непреводимото, споделеното на сцената. За желанията и глада да правиш театър, което е едно от малкото ефикасни лекарства в този болен свят. Говорим си за смътното видение на Пушкин и неговите „Малки трагедии". За многото „дали" и многото „или" в живота ни сега. За слабата утеха от знанието, че смисъла и безсмислието са сиамски близнаци, родени някъде през античността. За това, че все повече разбира значението на актьорската задача от студентските си години  „Живо съм". За да разберем и ние, му зададохме няколко въпроса. Отговорите прочете сами!

Мислех си да стана Космонавт.
И станах космонавт въпреки, че съм режисьор, защото в нашата професия изследваме територията на душата, а там според мен се намира безкрая.

Заобиколен съм от хора, които обичам.
Добрият екип е важен, защото театърът е нещо като изпит по моженето да живеем и вярваме заедно в една цел. Това е трудно и когато то се случи ние сме щастливи и радостни като малки деца.

Вкъщи ме смятат за бедствие.
Сред приятели минавам за? Човек има много малко приятели и сред приятелите се чувства свободен.

По душа съм художник. Обичам да съм сам в компанията на въображението.

Никога не работя с това, което имам насреща си. Не обичам буквализма. Убежната точка на перспективата в добрата картина винаги се намира извън нейната рамка.

Проблемът ми е, че искам.
Идеите идват внезапно. Просто те връхлитат като пролетна буря и също толкова бързо изчезват. Майсторството е да ги задържиш, разгледаш внимателно и после да ги развиеш.

Блокирам, когато не ме разбират. Ние, хората, в момента притежаваме невероятни технологии, но в собственото си развитие - човешките взаимоотношения - не сме мръднали изобщо.
Грешките са много, но който не прави нищо, той не греши.
Компромисите са навсякъде, така умело вплетени в живеенето ни, че вече трудно се различават.

Работата е като лекарство за човека.
От моята научих, че на практика в театъра всичко е възможно, стига искрено да вярваш в целта.

Съревновавам се с времето. Всички го правим.
Скачам в дълбокото, когато имам цел. Рискът си заслужава и един от най-големите рискове, които поема човек е да бъде откровен с другите и със самия себе си.

Успехът е миг. Успехът е мит! Всичко останало си заслужава.

Най-обичам да сънувам.

Забелязал съм, че първият път винаги е трудно.
Никога не знам какво ще се случи накрая. Когато започвам репетиции, аз знам, че нищо не знам и трябва да бъда настроен да откривам.

Току-що разбрах, че в живота няма връщане назад и това е причината човек да извършва този безсмислен акт наречен изкуство.

Ще ми се аз да съм измислил пеницилина.
Или поне да бях казал: О, миг поспри!

Свобода в Бремен се играе на 9 юни от 19:00 в камерната сцена на Народния

Текст и фотография: Галя Йотова