Христо Йорданов: "Интуицията идва първа, инстинктът е след нея"

Христо - самоук талант, е едно от малкото запомнящи се и оставящи следа лица в модната индустрия в България. Да, може наистина да е само на 17 години, но това, което остави той в мен, наистина ще помня завинаги (колкото и експресивно да звучи това, знам). Интервюто ни започна абсолютно формално, тръгвайки от редакцията на Sofia Live и продължавайки толкова много, че коремът ми започна да стърже и се наложи да отидем да обядваме, защото вече беше минало прекалено много време, а и двамата бяхме тотално изгубили представа за него.

Както винаги и тук се появи един огромен контраст между очакванията и реалността. Гледайки само и единствено работата на Христо, всеки би си представил един здраво стъпил на земята моден фотограф с поне 10 години опит и много, но наистина много задръжки (фотографията му е главно на изчистени фонове, без контрастни цветове и с много, много натурални черти и сурова обработка). Отворих вратата на редакцията, а по стълбите пред мен се качваше едно малко момче със здрава и блестяща коса, огромна усмивка и много малко несигурност в очите. Беше толкова минималистично облечен, наслагвайки върху това, че и самият той е малък, че до него за секунда се почувствах като по-големия му брат и изпитах неистовата нужда да му покажа съпричастност за нещо, което дори не съществуваше. Затова му предложих вода - тя лекува всичко.

Човек минималист, с огромен талант и една изумителна кожена чанта в дясната ръка. “ZARA ли е,” попитах го. “Много прилича на ZARA.”
“Не, всъщност е на дядо ми; от лекциите му по медицина, още от на времето е тази чанта,” отвърна той, усмихна се и продължи да говори. “Истината е, че е една от любимите ми. Много я харесвам.”
“И аз имам една от дядо ми,” отговорих. “Само че реших да я разваля, като напиша YEEZUS отгоре с бял спрей.”

И двамата започнахме да се смеем. Точно тогава му обясних колко всъщност обичам различното и че никога не залагам на еднотипното и стандартното. “Мразя нормите,” добавих. “Обичам първо да усетя нещото като мое и чак тогава да го нося.”

Както всеки път, реших да започна интервюто си с клишираните въпроси, за да мога да разчупя леда. Ако беше дошла при мен Белослава, най-вероятно първото нещо, за което щях да я питам, щеше да бъде какво за нея е музиката. Така щях да я вкарам в нейни води и да я предразположа да се разпусне. Затова когато срещу мен стоеше един от любимите ми фотографи, а именно Христо, реших да го попитам какво за него значи да си артист. “Да питаш някого какво е артист,” каза ми той, “е все едно да го попиташ какво значи далтонист. Всички можем да дадем определение на каквото си изберем, но истината е, че колкото и да говорим за артисти и далтонисти, важното на края е не дали разбираме какво е да си едно от двете, а да го усетим. За мен, за да разбереш нещо, трябва да го усетиш. Точно както е и с изкуството.”

Замълчах, присвих си очите, отворих си тефтера, който планирах да не използвам, и го погледнах по-проницателно, отколкото гледам баба ми, когато ми сипва трети черпак боб. “А за теб развитие в изкуството има ли? И по-точно - как би оценил собственото си развитие в последната една година,” казах аз и точно секунда по-късно осъзнах, че това беше едва вторият ми въпрос, а вече звучах като онези клиширани журналисти, които не можеха да да използват правилно "който" и "когото" в изречение и после отиваха в президенството с единствена цел да замерят Росен Плевнелиев с ябълка. Именно затова реших да се поправя. “Каква друга дума би използвал ти, ако трябваше да замениш развитие,” промъмрих и се облегнах на стола, мятайки химикалката.

“За мен развитието е нищо друго, освен надграждане. То изисква работа, а работата е част от осмислянето на нещата. Интуитивен съм, но винаги осмислям. Осмислям и чак след това правя каквото и да е. А накрая резултатът е един - правя каквото чувствам. Майка ми така ме е научила от малък.”

Вече разбирах кой стои срещу мен. На бялата маса в конферентната зала бяха седнали двама Христовци, които бяха като два полюса - единият действаше, планирайки всичко и едновременно стремейки се да го остави абсолютно автентично (аз), а до него беше застанал един визуален гений, който просто следваше сърцето си и явно това беше напълно достатъчно, за да му се получи всичко (другият Христо).

Мълчах и го гледах, защото наистина не очаквах да срещна толкова млад човек с толкова ярко и едновременно необременено съзнание. Мълчах и предпочитах да продължа да мълча, защото знаех, че не искам да го прекъсвам. Исках мисълта му да продължи да върви по чистия път, който той вече й беше послал.

“Сега като се замисля,” започна да говори той, “контрастът е основоположен в изкуството, но моето изкуство надгражда над това, което съм. То ме допълва.”

“Контрастът е основоположен в изкуството,” казах, сякаш никога не бях влизал в галерия. “Това значи ли, че изкуството само по себе си е конфликт?”

“Да, изкуството е конфликт. Конфликт между вътрешното и външното.”

“Между микро и макрокосмоса,” казах аз. “Конфликт между това, което усещаш и това, което възприемаш.”

Замислих се. Не бяхме ли всички така - това, което правим действително е резултат от сблъсъка на това, което усещаме и това, което възприемаме от света. Така се ражда всяка една идея.

“Винаги като правя нещо, го правя докрай. Винаги,” продължи Христо. "Страстта, с която снимам, ме откъсва от реалността и ме пренася там - в апарата.”
“А според теб изкуството не е ли един вид бягство от реалността? Артистът не се ли чувства длъжен да създаде една нова реалност за себе си, опитвайки се да избяга от тази, в която е роден,” попитах.
“Да, един вид е това. Затова според мен всеки артист има его. Защитава това, което е създал във всеки един момент. Егото не идва заради това, което си, а заради това, което правиш.”

Повторих в главата си няколко пъти, че егото не идва заради това, което си, а заради това, което правиш, и точно минута след това с Христо се съгласихме, че вече е време да станем и да отидем да обядваме. Всичко беше стигнало до такова философско ниво, че когато ми сервираха френска крем супа с четири вида крутони, подредени в четири различни купички, вече бях повече от объркан. Можех абсолютно съзнателно да сравня реалността с крутон и да убедя Христо, че френската зеленчукова супа е френска и зеленчукова, само ако ние й отдадем такова значение. Именно заради това исках да минем на по-леката категория - мястото на интуицията във фотографията.

“Ами, ако трябва да бъда честен,” каза Христо, започвайки отговора си на поредния ми въпрос, “Интуицията идва първа. Инстинктът е след нея. Да кажем, че снимам модел и в стаята изведнъж се появява един лъч светлина. Аз инстинктивно снимам и имам кадъра. Но интуитивно съм знаел и съм чакал точно този лъч светлина.”

Христо продължаваше да ми говори, а аз повтарях думите му в главата ми все едно си бях подпрял лакътя върху клавиша за триене и вече бях изтрил всичко в целия файл. Повтарях: “Интуицията идва първа. Инстинктът е след нея.”

“Имаме заглавие,” изкрещях по средата на заведението.
“Какво,” попита Христо.
“Имаме заглавие,” казах аз. “Интуицията идва първа, инстинктът е след нея. Представи си го… ‘Христо Йорданов: Инстуицията идва първа, инстинктът е след нея.’"
“А, да,” възкликна той. “Наистина го имаме. Но това ли е нещото, което е най-отличаващо от целия ни разговор?”
“Да,” отговорих му. “Знаеш ли защо?”
“Защо,” попита той.
“Защото интуицията идва първа, а инстинктът е след нея."

Христо Станчев

Редактор