Христо Пимпирев

Топло ли ти е? А -80 градуса как ти звучи? Сега на Антарктида е зима и положението е горе-долу такова - температури като на Марс, щастливи пингвини и полярни бази. Някои са големи колкото НДК - примерно тази на Южна Корея, други са правени собственоръчно от учените, които ги обитават - такава е нашата. А пък един от главните виновници да сме сред господарите на най-южния континент (въпреки че нямаме финансиране като за космическа програма) е ето този вечно усмихнат 60-годишен младеж с неизчерпаема енергия.

Гледа ни над очилата така, както би ни гледал Том Сойер - малко с насмешка, малко изпитателно и с голямо любопитство. Приключението му е в кръвта и точно тази пиперлива частица я кара да кипи и не му позволява да се заседява много-много на едно място. Имаме чувството, че професор Пимпирев може да овършее половината свят и вече да е някъде по бреговете на Южна Америка, докато ние си пием сутрешното кафе.

Каквото и да си говорим, истината е, че ни трябват повече такива хора - откриватели, с млад дух, с нагласа да обичат света, а не само мястото, където са посадени. Защото в крайна сметка е важно да можеш да вирееш навсякъде. Дори на Южния полюс - там, където почва или свършва светът, не сме много сигурни. Ще проучим на място и ще ти кажем.

Мислех си да стана летец. Още от малък ме влечеше неизвестното. Всяко лято ходих във Варна с родителите си и любимо занимание ми беше да отида на пристанището, да гледам корабите и да си представям как тръгвам с един от тях, за да видя нови хора и нови земи.
Родил съм се с приключенски дух. Както ме влечеше небето, така ме влечеше и морето. И се оказа, че като мечтаеш нещо много силно, то може да се сбъдне. Летя непрекъснато със самолети, минал съм може би трийсет пъти през най-бурните води на Земята - пролива на Дрейк, обиколил съм цяла Южна Америка от западната и от източната й страна с кораб, през пролива на Бигъл, през Магелановия проток...

Имам работа, която не е свързана със стоене в канцелария. Професията на геолога е да го няма - да изследва скали, да търси вкаменелости и полезни изкопаеми, да кръстосва планини и долини на реки. Това съм си го избрал сам, никой не ми е влиял.
Геологията е потомствена професия, а на мен баща ми е архитект. Много искаше да поема неговия път, но, някак си, като го гледах как чертае по цели дни и нощи, не ми се искаше и аз това да правя. Като му съобщих, че съм избрал геологията, той ми каза: „Добре, сине, земята никога няма да свърши и винаги ще имаш работа."

Всеки около мен знае, че си има работа с човек, който няма да го има. Не някой, който ще ходи от 9 до 5 на работа и ще се прибира вкъщи.
Въобще не съм домошар. Винаги ме влече да тръгна нанякъде. Даже като се върна от Антарктида - нямало ме е пет месеца например, оставам, да кажем, десетина дни, и после пак потеглям.

Да тръгна за Антарктида е все едно да изляза сутрин от вкъщи и да дойда в университета, за да си чета лекциите.
Когато съм на летището, не обичам да ме изпращат, защото се разделям, но завръщането го харесвам определено.
Винаги тръгваш, за да се върнеш. One way ticket не ми допада. Много хора са избрали този път - да станат емигранти, без да се връщат в България. Познавам такива - децата им и български не знаят. Но това не е за мен.

Имал съм много възможности да остана в чужбина. След като се върнах от първата експедиция, заминах за една година в колумбийската джунгла - в Богота, на геоложки изследвания. Там се запознах със специалисти от Shell Oil - много богата петролна компания, която ми предлагаше доста добра заплата, за да остана. Тогава в България беше глад и мрак, но аз се върнах. Беше ми домъчняло и исках да си дойда. Като се прибрах обаче, започнах да търся как да замина отново. Тогава птичето ми кацна и направих следващата експедиция в Антарктида.
Бързо се навъртяха тези 25 години от първото ми стъпване там и много моменти от тях ще помня винаги, защото са извън ежедневието. Като влезеш в спиралата му, няма как да запомниш нищо.

Следващата експедиция не прилича на предходната. Винаги има тръпка, когато тръгваш, защото се случват всякакви неща. Били сме заклещени в Рио Гайегос в Патагония, откъдето трябваше да вземем автобус - за по-евтино придвижване - до Пунта Аренас в Чили, за да се качим на кораба за Антарктида. Но имаше стачка, блокираха границата и ние нямаше как да излезем. Всеки ден по два пъти ходихме пеш до автогарата, тя е на един час път, за да проверяваме отворили ли са границата. Накрая взехме две камионетки, натоварихме багажа, отвориха пункта за един час и тогава минахме. След нас пак се затвори.
Сигурен съм, че има нещо, което те води, но от време на време и ти трябва да му помагаш.

Веднъж намерихме един пингвин със счупено краче. Ние на пингвините им викаме Гошовци, не знам защо. Та, един Гошо го открихме на плажа, нашият лекар му шинира крачето и след това го сложихме в лазарет, за да не му се размести шинираното. Той не искаше да взима нищо от нас, но с крясъци си повика пингвинката, тя дойде и му носеше храна близо две седмици. После, като го пуснахме, си тръгнаха двамата щастливи.
Хората има какво да се научат от пингвините. Те са моногамни, една двойка за цял живот, не са като нас.
Там живеем в затворено общество. Ако някой не ти е симпатичен, не можеш да му кажеш да си ходи. Създава се една специфична атмосфера. Помагаме си, не си правим гадни номера и животът е по-чист.

Нямаме интернет, нямаме телевизия, нямаме мобилни телефони.
Имаме се само един друг, имаме книги, имаме китари.
Намираме ценности, които се оказаха забравени в нашия технологичен век. Хората в Ренесанса са правили чудеса в изкуството и в техниката, но не са имали нито интернет, нито телевизия, а е вървял прогресът и са имали ценности. Ние някак си се отчуждаваме един от друг, защото всеки се забива пред компютъра, има някакви виртуални връзки и забравяме реалното. На Антарктида живеем в реалния свят, а той е чист и не може да скриеш нищо.

Който е ходил веднъж, иска пак да се върне, за да се пречисти, защото тук се омърсяваш от злоба и удари под кръста. Там няма завист. Няма и подчинени и началници, макар формално да има ръководител на експедицията. Работата е една за всички. Началникът мие чинии, рие сняг, мъкне варели наравно с останалите.
Единственото място на Земята, където българите живеят сплотено и работят като екип, може би е Антарктида.
Този континент е за младите. Това е континентът на бъдещето. Вярвам, че там ще се създаде по-доброто общество.

В университета колегите и студентите може би ме смятат за по-странен, за човек, който е извън коловоза.
В Антарктида минавам за един от всички - човек, който обича природата, обича този континент, и който иска България да продължи да управлява редом с останалите.

Нашият най-голям успех е, че за 25 години всички се връщат живи и здрави. Всяка година Антарктида взима жертви. Инцидентите често стават заради ледени пукнатини - когато ледникът се движи, той се нацепва и прави цепнатини с дълбочина стотици метри; те се покриват със снежни мостове и когато се движиш по ледника, не може да видиш, че отдолу има пропаст; пропадаш и те няма. Но си има специални правила за движение по ледника: винаги си вързан с въже за партньора си, моторните шейни са вързани една за друга - когато падне единият, другият трябва да го спаси.
Близките отношения се създават, точно защото зависиш от другия. Антарктида не е за единаци. Тя ги чисти естествено.

Огромно признание е, че България има база на континента, която е ценена и работи наравно с всички велики сили. Там ни възприемат като равноправен партньор, а не като забутана държава в югоизточния край на Европа и най-бедната в Европейския съюз. Не ги интересува, че ние отиваме с 300 хиляди лева, а те с 30 милиона. Просто добротата е повече.
От Антарктида ми се иска да се пренесат отношенията между хората - по-чисти, ясни и открити са.

Работата ми като е хоби. Отивам щастлив и се връщам щастлив от това, което съм свършил. По същия начин възприемам и работата си в университета - идвам с радост, нетърпелив съм да се срещна със студентите, да вляза на лекции.
От тези 25 години експедиции научих, че е възможно хората да живеят по-човешки. Може да се каже, че Антарктида ми върна вярата в доброто.

Съревновавам се с годините. Навърших 60 и се надявам поне още десет години да мога да работя на Антарктида.
Скачам в дълбокото винаги, защото обичам неизвестността. В плитко всеки може да скочи, но там пък и по-лесно ще си строшиш краката и главата. Когато можеш да плуваш, е за предпочитане да скачаш в дълбоко.

Напоследък в студентите ми прави впечатление, че има един елит от петима-шестима души в курс, които са на отлично ниво, докато другите са много зле. Не знаят елементарни неща. Питам студент по География, втори курс, къде са Андите и той не знае. Повечето стават студенти, без да имат нужната база от средното образование. Следват някаква специалност без любов, само за да вземат диплома за висше.
Тежи ми, че онези студенти, които са добри и могат да бъдат полезни на България, не остават тук.

Ще ми се аз да съм измислил машината, която да прави хората по-добри.
Или поне да бях казал: „Свободата е най-святото благо."

В началото на месеца излезе книгата на проф. Пимпирев Антарктически дневници,
която проследява най-важните моменти от 25-те години на Антарктида

Текст Боряна Телбис / Фотография Галя Йотова