Иглика Трифонова

На чаша кафе с един от най-добрите филмови режисьори и сценаристи у нас – това определено е „филм”, всяка секунда от който си заслужава. Открихме някои неподозирани нейни таланти, предавани от поколение на поколение в семейството й. Научихме колко чувствителна е към музиката, през която пеят корените й като извор на носталгия. Насладихме се на умението й да разказва - силно, ярко и откровено. И видяхме отблясъци на някои от вътрешните огньове и водопади, през които Иглика Трифонова преминава във всеки свой творчески процес. Умението й да разказва безхитростно и завладяващо е най-голямата й сила. Не само във филмите си, но дори и на чаша кафе. Преди всичко, защото всички тези истории и ситуации, които тя пожела да разкаже, са по някакъв начин биографични, минали са дълбоко през сърцето и ума й. Свързани са с различни пътувания на пронизващите й филми, но и с вертикални пътешествия на духа. Споделяме ги като нещо съкровено. Няколко малки истории с голяма акустика като късометражни филми, разказани на един дъх и "зад кадър”.

Мислех си да стана режисьор. Дори случайно открих в лексикон на моя съученичка от 1 до 4 клас (наричахме ги "Споменници"), че съм написала: "Искам да стана режисьор".
И станах филмов режисьор.

Заобиколена съм от много добри хора. Имала съм късмета да бъда създадена и отгледана от много добри хора, които даряваха много любов. Според мен това е ужасно важно за абсолютно всеки човек. Винаги ще помня как родопската ми баба ме наричаше "сине". Това е нещо надполово: то е звание, то е любов.
Вкъщи ме смятат за много силна. Понякога това е много тегобна титла. Но ми дават и много топлота, което е безценно.
По душа съм певица. Пея доста добре родопски песни. В нашия род всички пеят.

Опитът ми по света е богат, особено покрай пътуванията ми с Писмо до Америка, когато срещнах българска публика на най-невероятни места. Реагираха различно, но винаги много емоционално - разпознаваха във филма нещо тяхно си, което тогава нито съм предполагала, нито съм очаквала. Специално от Америка имам една много вълнуваща история. Вече бях в Ню Йорк със следващ мой филм, документален. Участвах във фестивала на българското кино, който Жана Караиванова организираше. И дойде едно момиче. Беше пътувала три часа и половина, но нямаше начин да остане и да изгледа филма ми, защото трябваше да се прибере, на другия ден беше на работа. Беше пропътувала цялото това разстояние, само за да ми каже, че от 7 години живее в САЩ и на всяка коледна вечер си пуска Писмо до Америка... И двете плакахме. Повече от подарък е да чуеш такова нещо. И когато бях на фестивал в Монреал, където има страшно много българи, след прожекцията едно момиче също плачеше: "Утре ще си купя билет и ще се върна...", а ние я молехме да не го прави утре, защото е емоционално преживяване, което може да подлъже. Най-важното от всички тези реакции беше, че филмът беше схващан като послание за това, че не е важно къде си, а дали носиш със себе си корените си.
Носталгията не ми е чужда. Живяла съм на различни места в чужбина. Най-много в Амстердам. Дори няколко месеца за мен са достатъчни, за да се появи носталгията. Тя идва с такава скорост, че е трудно да се пребориш. Носталгичен човек съм. Плакала съм на един площад в Амстердам, когато чух двама български улични музиканти, опърпани стари хора, да свирят на акордеон българска народна песен. Разплаках се, защото чух "през звук" корените си.
Фолклорът за мен е нещо много специално, тъй като съм дъщеря на професионална народна певица. Мама пееше в ансамбъл "Филип Кутев". Баба ми, която ме е отгледала, беше самоука народна певица от Родопите. Любовта ми към фолклора е генетична и това винаги ще има много специално място във филмите ми. Неслучайно в началото на Писмо до Америка има надпис: „В памет на моята баба". Фолклорът за мен е нещо много съкровено, защото съм чула народна песен, преди да проговоря. Преобръща ме, когато чуя, "Пуста младост". Друга песента, която също винаги ми въздейства, е: "Дай си, Въсе, ръчицата". Майка ми пееше тази песен.

Идеите идват най-често на зазоряване. Тогава идват хубави неща, но те са плод на мъка преди това. Сама си пиша сценариите и, разбира се, заниманията с професията ми е едно от най-важните неща. Идеите ми идват буквално непрекъснато, но винаги след дълго мислене.
Блокирам, когато се изисква от мен теоретично да обясня неща, които са поезия.
Грешките са пътят ми. За мен грешките обаче могат да бъдат решение.
Компромисите са неизбежни, мамка му.

Работата е дар божи. Под работа веднага разбирам моята професия. Има моменти, в които си казвам: "Господи, каква късметлийка съм: на мен ми се е случило да упражнявам най-прекрасната професия".
От моята научих, че трябва да бъдеш страшно искрен в това, което правиш и да работиш без страх. Без страх в осмеляването да предложиш на един човек вътрешния си свят (тоест на публиката: може да са малко, може да са много хора, няма значение). Научих, че когато правиш нещо, независимо какво е - игрален или документален филм, тъжен или смешен, или пък експериментален - ако знаеш защо го правиш и ако си искрен, тогава публиката винаги го разпознава.
Новият ми филм е много различен. Сниман е в Босна, Швеция и в Холандия, тоест Хага, но главно Амстердам. Снимахме 7 снимачни седмици, с паузи между тях. Актьорите са страхотни и различни. Всеки от тях говореше не на родния си език. Справиха се блестящо. Има и натуршчици, но с малки участия. Много са интимни някои от епизодите в Босна, които се играха главно от актьори. Например има една много интересна актриса, Нермина Лукач, която е черногорка, но от 3 години живее в Швеция. Тя е непрофесионална актриса, но отлично се вписа в действието. Открих я в един шведски филм, тъй като беше получила наградата за женска роля на шведската филмова академия. Образите са характерни и събирателни, т.е. прототипът не е само един. Разбира се, за мен образите в един филм е много важно да изглеждат автентични и убедителни. Надявам се, че се е получило.
Скачам в дълбокото, когато усетя необходимост. В случая с Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син първоначално имах страхове, защото за първи път трябваше да снимам извън България и с чужди актьори, някои от които бяха работили с Бергман. Но този страх съществуваше, докато започнаха снимките. В един момент за мен нямаше никакво значение дали снимам в Босна или на пъпа на Амстердам. Това по-скоро беше тегоба с организацията за продуцента ми, защото е много сложно да се снима в Амстердам. Най-малкото логистиката там по малките улички и по каналите е много по-сложна (един камион с техника много трудно може да мине и т.н.). Докато в Босна снимахме в едно планинско село при коренно различни условия. Предизвикателствата бяха много различни и това го има във филма - едно балканско село и един символен за Европа град.

Никога не работя без приятели. Всичките си филми съм правила с близки приятели.
Добрият екип е нещо, без което не може. Особено в киното. Създават се отношения като в семейство. Това е много важно за творческия процес. Любопитното е, че основният екип в новия ми филм бяхме българи, но на всяко едно място - Босна, Холандия и Швеция, имаше друг местен екип, с който работихме. Три пъти ни се налагаше да се сближаваме с нови хора и да ги правим част от нашия екип. Или пък те нас, защото ние бяхме на тяхната територия. Имах късмет - и на трите места местният екип да е много отворен и любвеобвилен. Получаваше се точно „по роднински". Беше неизбежно да работим в такава атмосфера, защото актьорите бяха от много различни националности, с много различен бекграунд и от много различни театрални и кино школи. В крайна сметка аз бях поканила един шведски актьор, който отива в Босна за първи път в живота си и влизайки в една нова история, която за него е по някакъв начин далечна, аз правя тази история много своя и, разбира се, трябва да му създам условия той да се чувства професионално като у дома си. И това се случи. Още повече, че една от темите във филма беше срещата на балканското с европейското.
Най-важното за един режисьор е да бъде безпощадно наясно с това, какво точно иска да направи. После резултатът е най-голямата проверка. Например след Писмо до Америка получих обаждания от различни приятели и някои ми казаха: "Филмът ми подейства утешително", а други: "Разби ми душата, но много ми хареса". И знам, че всяко мнение беше абсолютно искрено и автентично. Всъщност, това е най-важното.

Текст Патриция Николова /  Фотография Славея Йорданова