Илия Троянов

Наскоро писателят представи един от най-важните си романи Власт и съпротива на български език. Троянов прави дълбинен анализ на половин век от българската история по време на тоталитарния режим през истински контрастни човешки истории, както и през документи и архиви на ДС. Власт и съпротива беше сред 20-те книги, номинирани за най-добър немскоезичен роман за 2015, на български сякаш не постигна широка дискусия и отклик. Илия Троянов беше един гостите на четвъртото издание на Софийски международен литературен фестивал. Там той посрещна своята публика, която се вълнува от темите на романа. Ние успяхме да задaдем и нашите въпроси на писателя, защото за да има бъдеще, трябва да се пита какво е било преди.

Само документът ли може да ни помогне да разберем тези времена, които описвате през героите на романа?
Въпросът е какво е документът. Това е главният проблем. Тъй като това, което наричаме документи, например документите в архивите, е със съмнителна стойност, тъй като те могат много трудно да се оценят без човек да има контекст, а контекстът - корективът е животът на хората, които са го живели. Романът е синтез, от както се казва в науката - орално изследване с участниците и тяхната памет, която създава контекст, и с това, което документацията твърди. Това създава многопластова действителност, която донякъде, не бих казал, че е историческата истина, но донякъде създава триизмерна представа за това, което е било.

На няколко поколения ни липсва този диалог, едновременно с това се усеща, че една част от обществото държи той да не се проведе…
Да, оказва се, че в много случаи възрастните не са разговаряли с децата и внуците си. Аз направих един филм по тази тема за немската телевизия и показахме филма в Русенския университет. Беше много интересно, защото имаше около 200 души - едната половина - студенти, а другата - възрастни. И имаше дискусия след това, на нея няколко от тези млади хора изразиха мнение, че никога в техните семейства не се е говорило на тази тема. Пълно мълчание спрямо миналото, те не знаят техните родители или други роднини какво са преживели, което донякъде показва националната травма. Нормално е човек да общува, да разказва истории, приказки, анекдоти и така нататък. Аз смятам, че мълчанието донякъде е една трагедия, защото, ако се разкъсва комуникацията между поколенията, това е свързано и със срама. Една част от възрастните не го приемат, може би и не са готови, нямат и смелостта да го признаят, но смятам, че всички хора, които по някакъв начин са били оплетени в системата, дълбоко в себе си чувстват някакъв срам. Но е изключително трудно човек критично да разгледа собствената си борба, тъй като донякъде трябва да стигне до заключението, че е сгрешил или даже че има грехове. Което е много, много трудно.

Така че да се създава една такава мистификация, че миналото не е важно, че прекалено много се занимаваме него… А знаем, всички, които разсъждаваме, че миналото определя бъдещето.

Друг феномен е, че цяла Европа е залята от една страхотна вълна на носталгия. Носталгията не е рационален феномен, тя е подобна на страха, така че тя няма нищо общо с реалната оценка на миналото. Точно обратното, носталгията е вид утопия, така че човек смята, че е много по-лесно да се скрие в грешната представа за едно светло минало, отколкото да се бори за едно светло бъдеще. Затова носталгията, бих казал, е на хората, които са страхливци и на хората, които са мързеливи, това е техният начин да избягат от сегашните проблеми. А тези, които са по-смели и активни, се борят за някакво по-добро бъдеще.

Ето един такъв пример - преди няколко седмици открих един литературен фестивал в Амстердам, който беше посветен на полската и украинската литература и моята реч не беше точно за романа, но за темите, които засягат романът - съвсем общо казано за миналото и настоящето в Източна Европа. След речта ми някои авторки, главно от Украйна, дойдоха при мен, разцелуваха ме и казаха нещо, което ме ужаси, нито един път в Украйна не са чели или чули текст, който по този начин да разглежда тази тема. 26 години в една такава голяма страна, със забележителна литературна история, очевидно никой не е имал смелостта или интереса да разгледа така категорично тези въпроси. Ако тези страни бяха изпратени при психолог, той би казал, че те са тежко болни. Човек напълно да се скрие от миналото, значи той отблъсква всякакъв шанс за лечение или за катарзис.

Друга тенденция е въпросът - защо се интересуваш чак толкова, ти не си го преживял това нещо, защо го правиш? А във Вашия случай и защо работите върху темата?
Хората, които казват това нещо, не са хората, които познават литературата. Хората, които наистина обичат литературата, никога не биха задали този въпрос. Има авторки, които пишат като мъже, веднага бих могъл да ги питам - как ти като жена знаеш какво е да си мъж. Или пък обратното. Има млади хора, които пишат за старостта и така нататък. Литературата винаги е вид метаморфоза, чрез емпатия, в кожата и в съзнанието на другия. Има африканци, които пишат за европейци. Това не е литературен аргумент. Смятам, че някой, който наистина познава литературата, никога не би му хрумнало даже това питане. Огромна част от големите романи са написани за други епохи. Даже много рядко хората пишат за съвремието си, ето например Стендал пише за времето на Наполеон, което е едно поколение назад или Толстой като пише Война и мир, е едно или две поколения назад във времето. Това е съвместен феномен.

Трябва дистанция от това време. Напълно грешно е да се приема, че този, който лично го е преживял, е единственият, който може да го опише. Като четем книгите за Гулаг, наистина писатели като Шаламов и Солженицин са изключителни, но човек вижда, че донякъде техният поглед е ограничен. Те са вътре в лагера, напълно изолирани. Много е интересно, когато Шаламов описва надзирателите, той ги описва, само когото са проявили някаква човещина. Когато са били извън безмилостното ежедневие. Но това създава една грешна представа, това му е направило впечатление на него. Бруталният цинизъм е нормалното, затова той акцентира, когото някои прояви човешки инстинкт. Така че аз смятам, че и двете неща са нужни. Нужни са и мемоарите на тези хора и съответно е нужно следващото поколение да разгледа тези неща през личния си поглед. Също така една книга не е самотна, точно силата на литературата е, че има комуникация между текстовете. Така че като четете Власт и съпротива, тя  се свързва с други книги, които са писани за лагерите, мемоари, книги, които разглеждат други системи, но с подобен тематичен наклон, книги, които са за феномена на властта - например Маси и власт, и не може да очакваме от една книга да обхване цялата тема. Затова аз винаги мисля в рамките на една библиотека, дали моята книга е значима част от една библиотека, която цялостно ни дава картина, която е близо до истината.

Какво коства на един пишещ човек да развие подобно тема и то през разговори с участниците в това време?
Нуждае се от упоритост, енергия и готовност, за мен това е най-важното в литературата въобще. В писането човек трябва да бъде готов да отиде там, където боли. Защото например тук има много сцени, които трудно се четат, но още по-трудно се пишат. Аз години наред прекарах в този свят, в който беше често емоционално трудно. Такива задачи не се поемат с лекота. Но пък в голямата си част като автор човек се чувства отговорен и принуден, тъй като смята, че има бели петна и трябва да е готов да премина доста мъчителни седмици, месеци и години, за да запълни празнината.

Жена ми ми казваше, че като излизам от стаята си, по лицето ми е била в състояние да прецени дали съм писал точно за Методи или Константин. Седмици наред ми казваше, че съм непоносим, защото очевидно системата и духът на това време, в което толкова надълбоко съм се впуснал, ми е повлияло. Така че причината да се пишат такива книги толкова рядко, е защото се нуждаят от една голяма емоционална и духовна инвестиция от страна на авторa и не всички са готови да го направят.

Какъв живот живее книгата сега? Особено в Германия…
Точно това е интересното, че може би в Германия, повече от всяка друга страна в света, има толкова многообразни реакции. Защото хората са били или в Източна Германия и притежават личен опит, като често казват - то е точно като при нас, или пък са от Западна Германия. Например на премиерата ми в Хановер дойдоха няколко зрители да ме поздравят и споделиха - ние изобщо не осъзнаваме каква е била същността на това време, имаме такива понятия, но зад тях не стои задълбочено разбиране какво е било да живееш в подобна среда.

Ето един много добър унгарски писател ми написа, след като прочете книгата, че един ден като децата му пораснат и попитат -  как беше по време на комунизма, той ще им каже - прочетете Власт и съпротива. Има и този феномен на информация за тези, които много малко знаят. Но съществува и един трети пласт, който може би е най-интересният - хора, които казват, че това без проблем може да бъде и тълкувано и като коментар спрямо сегашното положение. Днес все по-често в Европа гражданите се питат как да тълкуват политически въпроси, по какъв начин да участват или не, по какъв начин да се съпротивляват. В много страни по света се наблюдава растеж на авторитаризъм. В Турция така го прочетоха и го приложиха спрямо сегашното положение, в което се намира страната им. Испанците веднага купиха романа, при тях стои още болезненият въпрос за Франко диктатурата и нейното разглеждане.

Точно това е хубавото в написването на един роман, ако бях написал документален текст, всички щяха да го прочетат само като информация за България. По този начин всеки изтегля от романа нещо различно за себе си.

Преди време се създаде фондация Истина и памет с именити общественици и историци. Като една от целите им е да вкарат в учебния план на средното образование - изучаването на тоталитарните режими, но все удрят на камък с Министерство на образованието...
Въпросът е защо правителството на господин Борисов, който постоянно твърди, че е зверски антикомунист, толкова години не вкарва този учебен материал. Това е абсурд. То е толкова лесно, докато си в управлението, Министерство на образованието и науката да го въведе в учебниците.Трябва постоянно да се говори с министъра/ката и тези хора да бъдат обвинявани за бездействията си. Какво дърдорите постоянно за антикомунизъм, като най-естественото по света е това да се вкара като материал в учебния план, а вие и това не сте свършили? Според мен трябва да има агресивна насоченост спрямо политиките и постоянно да се бият политиците по главата и дай боже някой ден нещо наистина да се промени.

Текст Белослава Димитрова / Фотография Марица Колчева