Ина Сотирова

С Ина си говорим по скайп, докато тя е при семейството си във Вашингтон. Тъкмо е кацнала след ваканция в Никарагуа и се готви да се прибере в София за няколко месеца. Живяла е още в Париж, Лондон, Монреал, Барселона и Амстердам. Идеите й за бъдещето са свързани с Латинска Америка. Говори чудесно четири езика, като активно използва и още два - този на тялото и този на камерата си.

Впряга тях и всичката си емпатия, за да отразява и изследва теми в периметъра на музиката, културата, субкултурите и световното културно наследство. Публикувана е в куп български и чуждестранни медии. Само на 25 е отговорен редактор на българския Intelligent Life, а през 2009-а портфолиото й я нарежда сред малцината избрани за уъркшкоп на легендарния фотоколектив Magnum.

Най-голямата й гордост до момента обаче е дипломната работа, с която завършва магистратурата си в Columbia University Graduate School of Journalism в Ню Йорк. Замислен, заснет и завършен изцяло и само от Ина, freedom2dance е 20-минутен документален филм за ъндърграунд сцената и клубната култура в Ню Йорк. Сред основните теми в него е един невероятен (и все още в сила) закон от джазовата 1926-а, който забранява танцуването в заведения в Голямата ябълка, освен ако мястото няма специално разрешение за целта. Честно!

Мислех си да стана съдийка. Винаги съм се вълнувала от справедливостта и правосъдието. Ще ми се светът да беше по-равноправен...
А станах културен изследовател и пътешественик. Интересно ми е как различните хора и култури усещат света, който ги заобикаля. Всъщност малко късно разбрах, че е трябвало да специализирам културология или нещо подобно.

Никога не работя без музика.
Идеите ми идват, когато танцувам. Страшно се вдъхновявам. Като си раздвижиш тялото, ти се раздвижва и кръвта. На мен определено ми идва музата.

Танцувам винаги, навсякъде и по всяко време. Танцувам си сама вкъщи, или пък ходейки. Даже преди няколко години си усуках коляното, защото танцувах, докато карах ски. Приемам танците много насериозно. За мен лично са жизненоважни.

Дълбоко в душата си съм чувствителна и повече усещам нещата със сетивата си, отколкото с разума.
Хората около мен смятат, че съм позитивен човек. Никой не се учуди от факта, че на TEDxBG ще говоря за танците като радикална сила в обществото (смее се).

Проблемът ми е, че съм перфекционист и често се отнасям; винаги вземам нещата твърде надълбоко.
Искам всеки проект, колкото и мъничък да е той, да бъде реализиран по възможно най-добрия начин.

Правя компромиси единствено заради хората, които обичам. В работата - никога.
Блокирам, ако съм притеснена или се чувствам притисната.

Наскоро научих, че ако една жена иска да стане професионална танцьорка, тя трябва да започне съвсем малка, на 3-4 години, докато мъжете могат да започнат в гимназия или в колеж. Въобще не е честно.
Затова толкова ме кефи журналистиката - постоянно научаваш нови неща, за да можеш да говориш и пишеш по дадена тема.

Скачам в дълбокото при всяка възможност.
Успехът е нещо лично и със сигурност не материално. За много хора той е свързан с това другите да ги утвърдят. За мен успехът е в удовлетворението от себе си и от онова, което си постигнал - независимо дали някой друг ти го признава или не.

Най-обичам да танцувам и да пътувам, да се срещам с хора и да опознавам различни култури и традиции,  да уча езици, защото това ми помага да осъзнавам света по-цялостно и по-надълбоко. И да съм на плажа обичам.
Най-уникалният, на който съм била, е на карибския остров Сейнт Луша, близо до Доминика и Мартиника. Както и един в Гърция, на островче, което дори нямаше име - само визитка с географски координати. Имаше едно-единствено барче, колоните му бяха скрити някъде в храсталаците и музиката звучеше все едно идва от гората.

Чувствам се у дома навсякъде.
Към Ню Йорк имам смесени чувства. Самия град въобще не го харесвам. Прекалено е шумен и забързан, обаче пък е средище на уникални хора и всякакви култури. В този смисъл за мен Монреал е един по-малък и уютен Ню Йорк.

Монреал е дълбоко в сърцето ми. Ако не беше толкова дълга зимата му, може би никога нямаше да си тръгна. Но пък може би точно затова хората там са топли и истински и всяка пролет разцъфват като цветята.
Амстердам е град от приказките.

Барселона е вдъхновяваща. Там открих призванието си. Понеже родителите ми са дипломати, учех икономика и политология. В Испания отидох на обмен за един семестър и толкова се вдъхнових от изкуството, което е навсякъде, че се записах да уча фотография.

В София според мен нещата вървят на добре, особено откакто не се пуши по заведенията и колите спират за пешеходци. Има яки места, на каквито дори в Ню Йорк не съм попадала - например клуба за социални игри Каркасон. Да не говорим колко е по-вкусна храната. Само не мога да разбера за какво са ни толкова много молове...

Ще ми се да бях измислила телепортацията.
Или поне да бях казала нещо по-остроумно в отговор на вашите въпроси.

Текст Бистра Андреева / Фотография Васил Танев