Ирена Даскалова

Последният бесен екшън, в който това създание на нощта, този суперфин човек и отвратителен перфекционист се забърка, беше, формално погледнато, реклама на Heineken - онази, в която силно развълнувани млади мъже преследват две лондонски таксита из София и Варна, разполагайки единствено с карта, имената на улиците от която са подло изтрити. Накрая момчетата изричат заветните слова „Към Уембли! Уембли!" и запъхтяни, но горди, стисват билетите си за финала на Шампионската лига.

Леката жанрова подробност, разбира се, не възпря Ирена Даскалова да си снима парчето като документалка - от нейните, с тая луда емоция, която просто не може да не ти разтупти сърцето, ако ще и един мач в живота си да не си гледал. От въпросните няма и две минути ние обаче си дръпнахме и някои други изводи. Като например, че нашето момиче няма никакъв проблем да владее 11 мъже с 11 камери в 2 града. („Тук искам да благодаря на целия екип! И главно на операторите, защото те изпълниха просто суперточно всичко, което бяхме планирали, и хванаха реакциите.")

Същата тази Ирена е способна да ти покаже и нейната София в цялото й вълшебство (в Нощ над града) или да те заведе право в сърцата на момичетата, които раждат първите си деца, когато те самите са още деца (в Кои са тези майки). В главата й се въртят още филми за края на света и календара на маите, за един парапланерист, когото срещнала в Непал и искала да снима как строи своя хвърчолет, за да полети като птица между живота и смъртта, и други такива поезии. Накрая ни заби окончателно, като категорично отказа да отговори на въпроса от какво й е дошло до гуша, не защото всичко й е наред, а защото тези неща ама грам не са й интересни и животът, наистина, трябва да си го направиш прекрасен.

Сутрин ставам с мисъл за кафе.
Преди снимки обикновено не спя, просто защото се събуждам, мисля си, някакви неща се сещам. Когато имам проект, мога и месеци наред да не спя, ама това си е лична лудост. В такива моменти съм суперконцентрирана и даже си се чудя, защото и вкъщи малко не им обръщам достатъчно внимание. После вече се връщам в собствения си образ.

Каквото и да правя, винаги е с огромен кеф. Дори и телевизионни предавания да са, пак си влагам всичко, за да станат. Аз обичам работата си и се вълнувам. Особено пък в документалното кино - там хората идват с истинските си емоции, истинските си характери.
Избирам героите си по интуиция. Страшно й се доверявам и в живота, може би защото съм жена.

Обожавам да се прибирам с такси през нощта в София. Единственото, за което съжалявам, е, че много бързо става прибирането. Такава красота е. Всичко, което те дразни през деня, просто изчезва. Започваш да виждаш детайли, които иначе не забелязваш. Пък и ти самият си по-спокоен и имаш време да ги усетиш. А въздухът през лятото е абсолютно различен, някак ми дава сила и живот. Ама... това дали не прозвуча твърде превзето? (Никак даже - б. а.)

Нощният живот сега не ми е толкова интензивен, защото вече имам чувството, че нямам много време за губене. Но близките ми знаят, че един път като изляза, няма прибиране до сутринта.
Маршрутът преди беше първо 703 или Билкова и после задължително в My Mojito се завършваше. Ама мойто Mojito го няма вече.

Посрещала съм изгрева може би три пъти в живота ми, но винаги съм се чувствала суперщастлива и изпълнена с енергия. Понеже по принцип спя до късно, мои са по-скоро залезите. На морето.
Мога да похарча всичките си пари за изкуство и за пътуване.

Без да се замисля, веднага си купувам билет за Малта. Там беше сватбеното ни пътешествие и се влюбих в този остров. Аз обичам малки и уютни места, близо до море. Сега искам и сина ми да заведа. Там или в Италия бих живяла.
Задължително мятам в куфара фотоапарат и слънчеви очила. Иначе, и за три дни, и за три седмици - с един и същи багаж пътувам.

Умирам от срам, когато падна на улицата - защото си го представям кадъра, как изглеждам отстрани, и ме напушва нещо средно между смях и срам.
Никога не танцувам на високи токчета. Аз и да ходя на тях не умея много добре.

Никой не подозира за мен, че готвя. Явно не изглеждам такъв човек. (смее се) Но заповядайте да опитате, ще ви направя нещо от средиземноморската кухня.
Майка ми често ми казва, че вдигам прекалено високо летвата. Но за мен е нормално да искам повече и повече, това е част от живота ми.

Влизам в огъня заради справедливостта. Не обичам да се делят хората по каквито и да било - ама наистина каквито и да било - признаци. Заради себе си не скачам толкова, аз съм доста търпелива.
Не бих искала да си позволявам да съдя хората.
Искам да остарея като приятна възрастна жена, която пътува и живее на морето.

Обикновено съм в себе си.
Вярвам, че трябва да се стремим да бъдем по-добри и да правим по-красиви неща. Пък оттам нататък да става каквото ще.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Цветът на хамелеона. Майсторски направен, без компромис. Хареса ми и ми остана нещо от него.
Най-големите режисьори за мен са Педро Алмодовар и Жан-Пиер Жьоне. Алмодовар обичам заради визуалното представяне на нещата, заради подбора на актьорите - винаги суперспецифични, и заради майсторския разказ с неочакван край. При Жьоне също я има визията, поднасянето на историите и... ами, магията. Винаги има нещо, което изглежда нереално, но той го прави реално.
Много плаках на Дървото на живота. Заради интуитивното усещане какво всъщност се случва с живота и със земята въобще.

МУЗИКАТА
Когато съм сама, обичам да си пускам Ласа де Села. А синът ми (деветгодишен пианист - б. а.) напоследък ми пуска Muse.
Последното ми откритие е Caravan Palace. Когато нещо много ми хареса, обикновено го слушам в активни дози, взимам си каквото има и минавам на следващо.
Концертът, който няма да забравя, е на Thievery Corporation, вторият.
В София искам да дойдат Tokyo Ska Paradise Orchestra - ска група, японска, старичка. Жес-то-ки!

КНИГИТЕ
Книгата на книгите за мен е Сто години самота. Много обичам магически реализъм. Силно ме впечатли и Омагьосването на Лили Дал на Сири Хуствет - убийствена е, бих искала да я филмирам. А, и Истанбул на Орхан Памук страшно ми харесва.
В момента чета Вакантен пост на Джоан Роулинг.
Следващата ще е на Халед Хосейни третата книга, която сега излезе.
Не обичам да преповтарям, защото някак се размива удоволствието и усещането от първото четене.
Най-добре пише Маркес.

ТЕАТЪРЪТ
Последно гледах Хората от Оз. Искам тук специално да поздравя Яна Борисова (драматург на пиесата - б. а.) и си мечтая някой ден да работя с нея.
Постановката, която ми се е запечатала най-силно, е Майстора и Маргарита на Теди Москов отпреди 20 години.
Не пропускам представление на Явор Гърдев.
Любимият ми актьор е Михаил Билалов и никой друг.
Мога да се забавлявам на всичко, ако е добре направено, независимо от жанра. Аз съм добронамерен човек.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев
Sofia Live благодари на Hot Spot Books & Art  за предоставеното пространство