Истината е в онези стари кожени албуми

Този уикенд бях при баба. Детското ми любопитство ме накара да отворя онзи прашлясаш шкаф от социалистическото време. В него имаше два купа със огромни кожени семейни албуми. Сякаш отворих вратата към друг свят. Заклевам се, беше по-хубав от настоящия. В такива моменти ми се иска да имам истинската способност да пътувам във времето. 

Но не. Получих я. Дори и да не можех да се видя с покойния ми дядо, прабаба и прадядо на село, аз ги усетих. Бяха толкова близо до мен, толкова истински и щастливи. Такива искам да ги помня винаги. Усмихнати, обичащи се, необезпокоявани от цялата суета на заобикалящия ги свят. 

Прелиствайки овехтелите албуми със залепени не толкова здраво снимки, аз осъзнах нещо - истината е точно в тези албуми, в моментите, които са запечатани в него.

Взех ги и заедно с баба и майка ми ги разгледахме. Смяхме се. Много. На моите снимки като дете, на снимките на баба като ученичка, обута в дълги чорапи до колената, които и сега са много модерни. На майка ми на 4 годинки без зъби или на моя вуйчо като сладко пълничко бебенце. В това е смисълът - да си припомяш само хубавите моменти. Лошите се забравят. Те не са ни нужни. Затова се снимаме само когато сме щастливи и в настроение, когато опознаваме ново място, нови хора или искаме да запечатаме наш успех. Хората са вечно млади и вечно живи точно заради тези снимки и албуми. Или поне така ни се иска. 

Какво са снимките? Суета? Едва ли. Излишни вехтории, желана носталгия по миналото, страдание за това, че вече не сме същите като преди? Може би всичко това заедно. Но винаги ще знаем, че това са онези материално-хартиени части от нас самите, чрез които ние пленяваме времето, вместо то да плени нас, както е в действителност. Пренасяме се там, където искаме да бъдем с хората, които обичаме. Нали в това е смисълът да живееш и да обичаш?

Да, снимките не са строго подредени, но признайте си, и ние не живеем в изрядна подреденост, макар хаосът на албумите да ми харесва повече от този в живота. Онзи лицемерния и бездушния. Някак снимките можеш да ги подредиш, колкото и разбъркани да са, но живота можеш да си оплетеш така, че да няма разплитане.

Взирам се в лицата на хора, които дори не познавам. "Това е сестрата на прадядо ти", обяснява ми баба. И колкото повече се взирам в тези непознати лица на избледнелите снимки, толкова повече се убеждавам, че от хората с времето остават само сенки. Красиви, млади, вечни. Но все пак - сенки.