Ива Цонева

Ива е от онези хора, които са леки като вятър и могат да ти донесат усещане за безгрижност със скоростта на светлината. Едновременно с това тя е от любимите ни градски агенти - целеустремена, с интуиция за важните неща и най-вече с точната преценка къде, кога и за какво си струва да се потрудиш. Защото работата ти може да променя житейски истории, стига да те е грижа достатъчно много. Думата "арете" идва от гръцки и означава "бъди най-доброто, което можеш да бъдеш". Фондация "Арете" подпомага младежи с висок потенциал, които са ограничени от социални и икономически бариери в България и на Балканите. Ива и екипът й отварят врати, дават кураж и възможности, и най-вече казват "ти можеш" на едни младежи, които не са свикнали да чуват това много често. Ние пък сваляме шапка на умението да накараш някой да повярва, че върховете не са чак толкова далече.

В три думи, аз съм в процес на развитие.
Мислех си да стана журналистката, която помага на Супермен. Мисля, че се казва Лоис Лейн. Страшна мацка - смела, красива и винаги знае къде са новините.
После станах координатор на програма за подпомагане на деца в неравностойно положение.

Детството ми беше велико, защото ядях черници пред блока в Кичука, правих сърмички от кал и липови листа и се омъжих зад синия Москвич на приятелката ми.
Когато дойдох в София ми се стори, че всички говорят странно и си казват "копеле". Струваше ми се, че хората не се харесват и си говорят грубо. Оказа се и, че "котето" не е "котиту".
Избрах журналистиката, точно заради Супермен или по-скоро идеята, че работиш за реална кауза. Свободният достъп до качествена информация е определящ за формирането на мнение и общественост.
А после се отказах от нея точно заради липсата на Супермен.

Мечтите са за тези, които умеят да мечтаят.
Амбицията е за тези, които знаят как да постигат целите си. Болните амбиции са загуба на време.

Организацията ме намери, когато аз я потърсих. Имах нужда от работа, която се отразява директно на реалността, в която живея.
В нея се опитваме да стимулираме младежите да постигат най-високия си потенциал, което ще рече - да открият уменията, в които са най-добри и да ги развиват целенасочено.
Тя е важна, защото всеки има нужда от подкрепа, особено в преходните моменти, когато завършваш училище или университет. Важна е и защото дава самочувствие на младежите, които често не вярват в собствените си способности. Защото изгражда устойчиви социални мрежи от хора, които са пример за общността.

Истината за малцинствата е, че те са групи от хора с различна култура и външност, отписани от обществото заради тези различия. Често те са обект на дискриминация на професионално и личностно ниво. Изключвайки човек само заради външни белези, губиш възможността да познаваш същността му. В моя свят малцинство са и хората с официалните анцузи и напомпани джуки, но се опитвам да не съм предубедена.
Интеграцията е мисия възможна, когато се прави последователно, когато се влагат усилия и мисъл в действията. Хаотичното правене за самото правене е безсмислено.

Заобиколен съм от хора, които имат желание за промяна в установения модел.
Вкъщи ме смятат за те си ме знаят.
Сред приятели минавам за добър съветник, винаги на линия за сладки приказки и винце, шматка.
По душа съм изследовател.

Проблемът ми е, че съм малко наивна.
Победите идват с решението да започнеш нещо, упоритостта да го направиш докрай и удоволствието от добре свършената работа.
Блокирам, когато съм гладна.
Грешките са част от победите.
Компромисите са изражение на умението да си гъвкав.

Работата е като филм от 60-е. Всички са усмихнати, танцуват, играят, сякаш с лекота, но всъщност е извънредно трудно създаването на тази продукция.
От моят опит научих, че нищо не е каквото изглежда.
Съревновавам се със себе си.

Скачам в дълбокото, когато имам пояс.
Пътят е труден, но дълъг.
Успехът е никога на всяка цена.

Най-обичам да плувам гола.
Забелязала съм, че дяволът се крие в детайла.
Никога не знам прогнозата за времето.
Току-що разбрах, че има вино за котки и то се казва "Пино Мяу".
Всички най-после трябва да осъзнаем, че сме еднакви с това, че сме различни. 

Последно бях щастлива, когато тази сутрин си взех кафе от едно любимо място на Съдебната и срещнах приятел, който не бях виждала дълго време. По случайност и двамата имахме време да се видими за половин час. Обичам такива спонтанни срещи.
Ще ми се аз да съм измислила какво да се направи с острова от пластмаса в Тихия океан.
Или поне да бях казала "Спокойно, не се коси. Нищо няма да е наред". Преди време един хижар в Беласица седна да пие една ракия с нас. Човекът говореше с уникален акцент и ни каза този доста мъдър и успокояващ съвет. 

Текст Михаела Самарджиева / Фотография Славея Йорданова