Иван Кожухаров

Дали защото е финансист в швейцарска банка, намира явен паралел между рисковете в планината с всички прекрасни и опасни моменти и рисковете където и да е другаде - в бизнеса, обществените отношения, личния живот. Казва, че готови рецепти няма, но подходът за справяне със ситуацията е един и същ - иска се да си наясно в какво се забъркваш, за да вземеш правилните решения, и да познаваш добре себе си, най-вече дали ти стиска да посрещнеш челно последствията от тях.

Говори от личен опит. Инцидентът - тогава е на 25, втори курс в Икономическия, с жена и син - не слага знак „стоп" на пътя му, само променя маршрута. В резултат на травмите и направените в Женева интервенции шепне, ползва ръцете си донякъде и се движи с количка. С непомръкваща воля и дух се мести в Швейцария, научава френски и немски, взима дипломи по ИТ и финанси. По време на интервюто телефонът му често звъни - в София е за броени дни и иска да се види с максимално много приятели. С тяхна помощ лети с парапланер и качва планини. За операцията Монблан, дала материал за три документални филма, събира 36 съмишленици алпинисти и планински водачи, „железни", както ги нарича, които изтеглят шейната му до върха. Какво е усещането там горе? „Виждаш слънцето."

Защо алпинизъм?
Докоснах се до планините за първи път, когато бях на 15. Майка ми също ги обичаше и ходеше често нагоре. Там открих нещо по-различно и невероятно силно. Алпинизмът е и спорт, и философия, и начин на живот. Бих казал, че ми подхожда персонално - човек трябва да е много добре подготвен и да е наясно със себе си. Срещаш се със сериозни предизвикателства и, преминавайки през тях стъпка по стъпка, няма начин да не вървиш напред. Израстваш.

Колко неразумна е била най-неразумната ти постъпка?
Това е въпрос на гледна точка. Ако питаш някой външен човек, едва ли ще намери нещо разумно в това, което често правя. Ако питаш родителите ми, със сигурност ще ти изброят стотици неразумни постъпки. Ако пък питаш мен, ще ти кажа, че всичко, което правя, е наистина разумно, премислено, преценено и плод на взето решение. Примерно за мен Монблан е една непълно разумна постъпка. С приятелите ми, с нашия екип от 36 души приехме предизвикателството, намерихме силата да работим заедно и да го завършим успешно.

Откъде черпиш сила?
Чувствам се силен, когато правя неща, които ме интересуват и за които се чувствам подготвен. И когато знам, че има хора, на които можеш да дадеш нещо.
На кого се възхищаваш?
Не бих казал, че изпитвам такова чувство към някого. По-точно е да се каже, че имам голяма адмирация към хората, които се борят за смислени каузи. Към отговорните хора. Към хора-човеци, това е може би най-важното.

Тогава на какво се възхищаваш?
Много обичам една супердобре изпипана работа, в която много труд е вложен, много сърце, желание и хъс.
Например?
Няма да кажа Монблан. Около нас има стотици други примери. Едно висше образование, изкарано по време на работа при страхотен натиск, един труден ангажимент, приет и изпълнен добре, намирането на работа и много други от всекидневния живот.

С какво се гордееш?
„Гордея се" е силна дума. Радвам се, че успях да извървя пътя досега. Бих казал, че по-скоро се чувствам уверен, защото препятствията бяха наистина много.
Кога е най-страшно?
Може би за мен най-неприятното е липсата на алтернатива. Да бъдеш принуден от обстоятелствата насила да следваш някакъв път, който не е твоят. Или моменти, в които си безсилен и не можеш да помогнеш.

Ако можеш да върнеш лентата назад, какво би променил?
Различни мои реакции, мои решения, грешки, направени от незнание или от неразбиране. Това бих го променил. Но едва ли бих водил друг начин на живот. Планините са част от мен. Ако не беше инцидентът, щях да продължа да катеря на 300%. А парадоксалното е, че инцидентът ми даде възможност да опозная Швейцария - прекрасна страна с прекрасни хора. Но не затова, че всичко е подредено, а като отношение, отговорност, подход за решаване на нещата.

Тук как ти се струва?
Доста са нещата, които са се подобрили. Но за съжаление има други, които не само са тръгнали назад, но са приели и много лоши форми. Всъщност, както навсякъде, това е една перманентна борба за подобряване и вървене напред. Същевременно е важно да се осъзнае, че това е и една безмилостна борба на интереси. Наистина се надявам интересите за подобряване и за вървене напред да надделеят. Това ни касае всички и смятам, че е лична отговорност на всеки от нас.
А как добута количката дотук?
Мотивирано. Ако говориш за достъпността в София, има осезателен напредък. Не само в инфраструктурата, но и в отношението на хората. Всъщност достъпността касае директно всички - и майките с колички, и възрастните хора, например. Друг е въпросът дали наличните средства се използват ефикасно и по предназначение. Ще ти дам един пример - по подлези или в новото метро например има безумни решения за достъп, опасни, неизползваеми. Кой ги е строил и кой ги е приел, при положение че не могат да се използват? Може би липсва контролът и обратната връзка. С две думи - в правилната посока сме, но ни чака още дълъг път да извървим.

Следва рязък завой. На какво се усмихваш?
На всичко, което може да предизвика усмивка. Може да е шега, нещо мило или красиво, когато срещнеш приятен човек, при приятен спомен.
Кога си най-щастлив?
Не знам. При мен няма такова нещо - щастлив, нещастлив.
Окей, а кога се чувстваш най-добре?
Не най-добре. Просто добре. Когато мога да се отдам на нещата, които обичам да правя, и да ги споделя с хората, които обичам и ценя.

Какво те дразни?
Възмущава ме и не мога да приема лошотията, грубостта. Не мога да понасям двуличието. По принцип не избухвам, но това много трудно го оставям да мине, без да се изразя директно.
С кой български предразсъдък се сблъскваш най-често?
Не бих казал, че предразсъдъците са български, шведски или швейцарски примерно. Обезпокоително е, че специално в България срещам често едно опростенченско виждане за света, лесно нещата са или много бели, или много черни, веднага им се лепва етикет, независимо че става въпрос за сложни събития и процеси.
Как си го обясняваш?
За съжаление донякъде с живота, който водят хората, но може би най-вече с наложената атмосфера в обществото и в обществения дебат. При всички положения този тип отношение от една страна пречи на човек да си даде сметка за реалния си интерес, а като последствие това му пречи адекватно да го отстои. Освен това, когато нямаш възможност да сравняваш нещата, е трудно да прецениш за какво става въпрос. Когато през 80-те години катерехме, за мен беше нормално да има само един клуб, в който да има по едно въже и три карабинера, и някой да те дирижира и да определя всичко. След първите ми пътувания навън видях за какво става дума. И най-важното - че може да е съвсем друго, че има алтернатива.

Най-добрите места за катерене тогава?
И сега са същите - Мальовица, Вихрен, Лакатник, Враца. Разкошни места. Сега има разработени много взискателни и красиви маршрути с голяма степен на трудност край Вражите дупки, Карлуково.
Коя е най-хубавата българска дума?
Е, тук ме заби. Любов може би.
Оттук накъде?
По моя път. Надявам се да има още предизвикателства и споделени моменти с моите хора.

Презентацията на Иван Операции по време на риск - споделени върхове е днес (10 юни) от 17:00 в Хилтън

Текст Ани Василева / Фотография Васил Танев