Иван Пасков - актьорът, говорещ с кучета

Иван се събужда с усмивка и благодарност. Не излиза от вкъщи без дрехи. Все си повтаря, че по-доброто предстои. От дете знае, че някой ден всичко ще свърши. Пада си по леда. Обича спокойствието. Понастоящем е на 38 години и не иска да остарее. От майка си знае, че "утрото е по-мъдро от вечерта". Посвещава живота си на киното и любимите си същества - кучетата.

ЗА ТЕАТЪРА
Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 2003. Има опит на професионална сцена над 10 години. Играл е в Театър София, Родопски Драматичен Театър "Николай Хайтов" и други. Отказва се от сцената, но остава на екрана. Участва в сериални и пълнометражни филми.

Защо актьор? В тийнеджърските си години не бях от най-мирните деца, но имах късмета да срещна Бончо Урумов. Той е изключителен актьор, режисьор и педагог. Водеше една студия, която сега носи неговото име. Показа ми този път. И се случи. Кандидатствах в НАТФИЗ, по чудо ме приеха, след това го завърших, че си и работя по специалността.
Театърът ми беше голяма любов, но след голямата любов идва голямото разочарование. Случиха се катаклизми в театъра, в който работих. Спрях да играя и се отказах от сцената. Но пък намерих другата си любов  - киното. Естествено, не съжалявам за всички тези години. Ако мога да се върна назад във времето, бих минал по същия път. Но на този етап от живота си не бих се върнал на сцената. Да не казвам голяма дума, но не бих го направил.

Любимата ми роля е тази на Найденчо в пиесата Висш институт за зрителско изкуство от И. Ташнади, режисьор Ищван Наги. С огромен успех се играеше и в Унгария, защото то е в голяма част импровизация спрямо реакцията на зрителите. Това беше през далечната вече 2009.
В живота, въпреки твърдението на Шекспир, че "Целият свят е сцена и всички ние сме актьори", излишни неща не играя. Аз съм си Иван Пасков и това е моята роля.

Голям актьор е този, който във всяка роля е различен. Който няма щампа и може да изиграе всичко. Все пак актьорството е призвание и нужда от признание.
Мечтаех да изиграя Хамлет и Ромео, но вече минах възрастовата граница.
Последна гледах Питър Пан в Театър София

Филми Белият бог и Вълчият тотем. Харесвам европейско и руско кино.
Най-глупавият филм е Аз моя милост и Айрин. Сигурно има и по-глупави, но не съм попадал на тях.
Пристрастих се към снимачната площадка - атмосферата, екипа и всичко останало. Лично за мен киното е по-интересно. Дава ми повече, съотвено и аз давам повече от себе си.

ЗА КУЧЕТАТА
От 2009 до сега се занимава с кучета. За първите стъпки в това начинание помага старши полицай Атанас Христов от граничната полиция в Смолян. Научил е много от водачите на служебни кучета и инструкторите.

С очите си видяхме как кучето му, Диего, изпълнява всяка негова команда: катери се по дървета, прескача пейки и заобикаля препятствия, спира, лае или напада. Сигурни сме, че може още сто неща, но нямаше време да ни покаже. Иван смята кучкарите за благородна порода хора, защото "да гледаш куче е огромен ангажимент, но животното от своя страна ти отвръща с вярност и обич".

Разликата между кучето и човека е, че едното трябва да възпитаваш, а от другото се очаква вече да е възпитано. Взимайки си куче, си длъжен да го възпиташ, да не е агресивно, да не е заплаха за обществото, да знае кое е позволено и кое не е. При хората грешките се получават, когато някой иска да те превъзпита или ти да превъзпиташ някого. Така се нарушава комуникацията.
Кучешкият живот е любов! Той може да бъде много щастлив или нещастен, но във всички случаи животното пак ще те обича. Кучето, като вид, се е обособило заради човека. Това е единственото същество на Земята, което те обича повече от себе си. То няма да ти се разсърди, че си се прибрал късно вечерта или си останал без работа. Няма да те съди. В неговото съзнание си само ти и от теб зависи какъв ще е животът му.

Първото ми куче беше ротвайлер. Казваше се Тайра. Намерих я на Великден 2009. Неотдавна почина. Когато я открих, беше бита, с извадено око, стреляна с пушка. Много тормозено животно. Дълго време се грижех за нея. Първо за физическото й здраве, след това и за психическото. И накрая стана едно прекрасно плюшено мече. Изключително интелигентсно същество, от нея се научих как да общувам с нейния вид. Ще й бъда благодарен до края на живота си. Почина в ръцете ми.
Второто ми куче  - Рея Силвия, немска овчарка. Беше сърцато и смело момиче. Три или четири години поред се явява на шампионата за служебни кучета в Берковица.

Третото ми куче се казва Диего и е белгийска овчарка. Озова се при мен едва на 3 дена. Не ме питай как съм го хранил.
Как? С биберон и изкуствено кучешко мляко. Важното е, че оцеля. Сега е почти на година и е голямо диване.

Какво би посъветвал хората, които имат кучета?
По-скоро бих посъветвал хората, които още нямат куче. Бих ги посъветвал внимателно да преценят дали имат възможността да се грижат за него. Дали имат време и подходящ дом. Ако нямате време и място  - вземете си рибки.

Кучето ще го гледат 10-15 години и трябва да му дадат добро възпитание. Съответно трябва да изберат подходяща порода. Това е същество с чувства и необходимости. Собственикът е длъжен да го възпита, да го запознае с околния свят. Кучето трябва да опознае света, защото непознатите неща го карат да се страхува, страхът води до агресия. Както и при хората. Ние не знаем какво идва след смъртта и затова ни е страх от нея. Измисляме какви ли не религии и митове, за да не ни е страх.

Фактът, че едно куче лесно се поддава на обучение, не значи, че само ще се научи.

Няма значение дали е породисто или не  - обичайте го! Хората често си взимат кучета на принципа на модата. Откога не сте виждали коли? Преди петнадесетина години всяко трето куче беше коли, после далматинец, немска овчарка, лабрадори... сега има много йоркита, френски булдози, мопсове, померани... Опасявам се, че скоро белгийската овчарка ще дойде на мода и хората ще се втурнат да си взимат такова куче, без да си дават сметка какво може то и какви грижи иска.

ЗА МЕН
Недоволен съм от себе си. Или по-скоро не достатъчно доволен. Винаги има какво още да се постигне, какво още да се направи. Един от големите проблеми на нас българите е, че не предлагаме алтернативни решения. Знаем какво не искаме, но не знаем какво искаме и как да го постигнем. Все някой друг ни е виновен. Ако си достатъчно критичен към себе си, ще постигнеш повече и може и да не стигнеш до недоволство към другите.
Възхищавам се на всичко. Преди няколко дена се възхитих на едно дръвче, което пожълтяваше. Главно на природата и законите й. Всичко е така добре измислено и сътворено. Затова се сетих и за дръвчето, което просто си пожълтява. Нормално  - есен е. Но ми направи впечатление.

Вбесявам се от лъжата. Няма по-дразнещо нещо от това да знаеш истината, а човека отсреща да продължава да те лъже. В един момент даже е забавно.
Без идоли не може. Ние сме социални животни, които търсят общество и среда; искаме да сме част от нещо по-голямо. Хубаво е, особено за подрастващите, да подражават на някого, за да израстват. Дали ще е баща, дядо или някой друг - важно е да е човек за пример. За мен на онези години бяха генерал-лейтенант Владимир Вазов, подпоручик Стратия Мазгалов и др. Има много герои, на които да се възхищаваме и с това да изграждаме себе си.

Ако трябва да се определя не съм патриот, по-скоро съм родолюбец. Обичам България, обичам историята. Това не ме прави патриот, който да се бие в гърдите, защото аз не съм допринесъл за тази история.
Слушам различни неща. Според настроението. От класически композитори като Ференц Лист, който може да ме разплаче, до руска хумористична хип хоп музика, която да ме разсмее.

Първото нещо, което трябва да направи един човек е да се разреве. Нали и бебето като се ражда, първо проплаква, за да си поеме въздух. Да осъзнае къде се е озовало: „Господи, къде попаднах?!.“.
Разсмивам се от много неща и често намирам тъжно в смешното. "Феноменът смешно се ражда в несъответсвието". Така ни е учил Бончо Урумов. Страхотен учител, жалко, че вече го няма.

Всеки трябва да притежава дисциплина и морал. Не става дума да не се забавляваме, всеки носи своите емоции и няма нищо лошо в това. Но когато става вапрос за работа (не само актьорска, каквато и да е), дисциплината е от голямо значение.
Благодарен съм, че покрай работата с кучета се запознах с различни хора. Успях да направя важни връзки помежду им. Знам, че съм бил полезен за тях и това ми носи удовлетворение.

Завиждам на хора с добро пиянство. Има такива, които колкото повече пият, стават все по-благи, весели и в един момент просто заспиват. Моето пиянство не е такова, затова и спрях да пия твърд алкохол. Вече осма година съм така и се чувствам идеално.
Случките с моето пиянство винаги са гадни. Затова не пия.

Текст и фотография Биляна Бозинарева