Иво Божков

Даваме го по същество. Иво Божков съвсем скоро получи наградата за онлайн медия и блог на конкурса „Валя Крушкина - журналистика за хората", както и специален приз от БГ Сайт 2013 за онлайн журналистика. По-голямото признание (поне според нас) идва от един човек от ромски произход, който пътува за протестите всеки ден от Самоков. Този приятел така се зарибява по нещата, които прави Иво с телефона си всяка вечер на площада, че и той си купува техника и започва да предава на живо.

Бъдещите творчески планове на господин Божков включват закупуването на втори телефон, с който да снима паралелно и да прави 3D записи, защото „след време всичко ще е на 3D и единствените архивни кадри, снимани в такъв формат от нашето време, ще бъдат мои." (по идея на Константин Павлов-Комитата). В случай че някой ни пита - одобряваме.

По-важното от 2D и 3D форматите обаче е форматът, в който сам се вкарваш. Този на Иво Божков се върти около справедливостта и затова е сред номинираните за Човек на годината (на 10 декември ще стане ясно кой ще е Човекът на 2013-а).

Остана да добавим, че още с влизането си в редакцията на Sofia Live ни направи забележка защо нямаме foursquare. И понеже не можа да се стърпи да не се чекне, създаде един профил в бързината. После ние му направихме комплимент (ама не от куртоазия, а защото наистина така мислим), че хич не ни изглежда на 31, както се представя. А той ни довери, че всъщност се чувства на 21.

Как успяваш да се чувстваш на 21 в цялата бъркотия? Ние се чувстваме доста по-стари, трябва да признаем.
Гледам винаги да съм максимално позитивен и да съм по-скоро оптимист за случващото се. Често хората ме спират и ме питат какво ще стане сега, а аз се опитвам да убедя и тях, и себе си, че преди да стане по-добре, няма накъде по-зле да става.

Най-тъмно е преди разсъмване.
Да, само че това разсъмване нещо много се бави. А аз съм от хората, които живеят на бързи скорости, т.е. правя няколко неща едновременно - чеквам се, пиша, говоря си... А това не отразява реалностите в обществото.

Голямата машина върви по-бавно.
Нормално е промените в обществото да се случват лека-полека. Но много хора, с които общувам, живеят на моите обороти и ни се иска промените да се случват толкова бързо, колкото един статус във facebook или в Twitter. И това ще стане. Просто трябва и онези, които са на по-бавна скорост, също да превключат. Това е процес, който тече. И не е въпрос на години, а на нагласа. България е като едно разорано поле, където може да поникнат сума ти идеи. Макар че полето е разорано още от 89-90-а, реално хората успяват да сеят нещо едва около 2000-та.
Не ти ли се струва, че постоянно градушки убиват реколтата?
Факт. Тук всичко става поне три пъти по-трудно и не защото няма предпоставката да се случи, а защото хората не вярват.

А как да повярват?
Мисля, че когато си достатъчно упорит и убеден в това, което правиш, то рано или късно успява - под една или друга форма, в България или в чужбина. Познавам редица качествени хора, които са се пробвали първоначално тук, не им се е получило и са започнали да се борят в чужбина. Там нещата са станали по-добре. И в момента отново се опитват да реализират проекти на местна почва. Тази борба е вечна. Трудно е, но колкото повече от нас успяват и показват с личен пример, че е възможно, толкова повече ще се променя обстановката.

Няма как да обясниш светогледа си на една баба, която е расла в друга епоха с други ценности. Свободолюбието и желанието да изкарваш нещата от рамките на нея няма как да й се изяснят. Но ако си отстояваш своето, ти ще го направиш, независимо дали тя ще те разбере, или не. Рано или късно това ще промени цялата среда.

Не ставаме ли така душевни емигранти - тялом сме тук, но духом ни няма?
Има го този момент. Хубавото е, когато хората, които живеят в собствен свят, различен от реалния в България в момента, осъзнаят, че имат силата да влияят върху средата си. Няма правилно поведение, както и няма начин всички да сме щастливи, успели - средата ни да е такава, каквато на нас ни се иска. Но това е въпрос на борба. Искрено се надявам, че в момента почти сме стигнали дъното и скоро ще започнем да се издигаме нагоре, вярвайки, че промяната, която един може да направи за себе си, се отразява и на околните.

В тази връзка ще ви кажа за един от последните филми, който много ме впечатли - Облакът Атлас. Главната идея е, че независимо колко нищожно и безсмислено ти се струва едно изречение, което ще кажеш на някого, или една постъпка, която ще направиш, не знаеш как може да се промени цялостната картина. И колкото повече хора вярват в това, толкова по-голяма е вероятността да се случи. Без да съм религиозен човек, вярата в положителното е движеща сила.

Един човек, за да израсне, трябва да се опълчи на авторитета на родителите и на обществото си. Не защото има нещо грешно в тях, а защото трябва да минеш през процеса, в който оспорваш средата си, понеже я намираш несправедлива. По този начин взимаш позиция и изграждаш индивидуалност, способна на независими и самостоятелни решения.

А ти как стана такъв индивидуалист?
Родителите, естествено, и средата. Във френските училища гражданското образование е силно застъпено, за да може човек да знае, че е част от едно цяло, че има права и задължения и да е наясно, горе-долу, как функционират нещата. Ние например имахме избори в класа, на които излъчвахме представители, за да ни защитават на родителските срещи. Те даваха втората гледна точка - тази на учениците. За да има засичане на истината.
Истината една ли е?
Лъжата е по-очевидна. Нея може да я разпознаеш. Но и за истината, и за лъжата трябва да имаш сетива.

Ти как гледаш на това, което се случва напоследък в държавата?
Една голяма част от критично мислещите хора имат желание за промяна. Искат да живеят в рамка, в която има по-справедливо съревнование. В момента успехът се гарантира от партийна принадлежност, връзки или пари. Липсва възможност хората с таланти да се реализират благодарение на това, което умеят. Конкретният пример: независимо че изборите бяха минали преди месец, едно абсурдно решение на правителството за назначението на човек, който незаслужено е достигнал позициите си в живота, вдигна хората. Несправедливостта води до ответна силна реакция. И макар че протестите леко заглъхнаха, критичната маса от хора се запазва. Забелязвам го и при българите в чужбина благодарение на стрийма.

Стигал съм до 3-4 хиляди души, които ми пишат и имам обратна връзка с тях в реално време. От началото на излъчванията ми има близо половин милион включвания. Половин милион пъти някой е гледал с очите си какво се случва на площада. Освен това заради тази обратна връзка получавам и много информация. Някой ми казва: „Иво, виж на „Шишман", правят проверки на лични карти и записват данни." Отидох, проверих и се оказа, че полицаите са направили кордон на улицата и допускат хората да минат към площада само срещу представяне на лична карта, която записваха. На мен също ми взеха личните данни и аз успях да го снимам. Гледаха го около 1200 души на живо. Два дни по-късно вътрешният министър обяви в национален ефир, че полицията не е записвала, не записва и няма да записва лични данни на протестиращи. И аз просто обезумях. Пуснах видеото в моя блог, показаха го и в Нова телевизия... Но какво от това?

Е, и ние това щяхме да те питаме?
Ами... нищо. Очевидно тези хора, които в момента са на власт, адресират посланията си към групата в обществото, която живее на по-бавни обороти и се информира единствено от официалните медии. Хубавото в същото време е, че благодарение на нещата, които правят гражданските журналисти, към които спадам и аз, навлизат и в традиционните медии. Тези пробиви ще стават все по-големи, така че политиците, които се стремят да говорят на електората с по-бавната скорост, ще останат назад в историята и ще се маргинализират сами. В крайна сметка не може да искаш доверие, щом си излъгал цял народ и дори не си поискал извинение.
Кой ти е най-положителният образ в цялата дандания?
Студентите, които въпреки че на моменти са ме разочаровали, като цяло ми показват адекватно говорене. Наплашени са, че отвсякъде дебне подмяна, но в същото време нещата, за които говорят и зад които застават, на мен изцяло ми харесват. Когато се говори за свобода, солидарност и справедливост, аз съм ЗА. Това липсва и те го отстояват.

Може да следиш Иво Божков тук и тук

Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев