Изабела Шопова

Това, което най-много ще те очарова в писането на Изабела, е огромното й чувство за хумор и заедно с това - впечатляващата й прецизност. "На юг от разума" е внушителна книга със сериозен принос към общото ни познание за Антарктида. По един човешки, весел и сърцат начин, но с адски много обработена информация, тази жена с лекота успява да те пренесе на най-студения, най-ветровития, най-сухия, най-пустинния, най-високия, най-изолирания, най-недостъпния континент и да те държи там, докато не научиш, че на това място виждаш живота в изначалната му форма и имаш шанс да откриеш себе си. Една от най-трудните задачи за мнозина от нас. На Антарктида тя е решима, защото както пише Изабела - там се строи човешка цивилизация от нов тип - безпарична, аполитична, без армия, базирана на взаимопомощ и сътрудничество, цивилизация, чието влияние върху другите човешки култури и общности се увеличава експоненциално с всяка изминала година. И с всяка разкана история. Научи от разговора ни с Изабела странни, стряскащи, но и вдъхновяващи факти за живота на Ледения континент.

Защо е важно да се пътува изобщо?
Аз обичам да цитирам една мисъл на Марк Твен, че пътуването е опасно за тесногръдието и ограничеността. Важно е да се пътува, за да можем да опознаем другите хора, да видим и разберем големия свят и да избегнем тесногръдието на нашата уникална гледна точка и съответно на географската ни ситуация. Не просто откриване на света, но и на самия себе си. Като поставяме себе си в различна среда, научваме и нещо за самите нас - какво можем, какво - не, с какво можем и без какво - не. Адаптивни ли сме, можем ли да оцеляваме в различни условия.

Книгата започва с думи на професор Пимпирев, какво означава да си част от такъв екип на подобно място?
Ще се доверя на думи от Апсли Чери-Гарард, който е участник в британската експедиция на Скот, която достига до Южния полюс. Той е един от оцелелите, който казва на финала на книгата - ние сме нация от дребни търговци - бакали и никой не се интересува от начинание, което не носи възвращаемост в рамките на данъчната година. Затова никой няма да те разбере, ако си тръгнал да покоряваш полюса, но хората, които ще срещнеш в това пътуване, тези хора, с които ще дърпаш шейната, те няма да са бакали и това преживяването си струва всичките рискове и страхове. Моята лична придобивка е контактът с тези хора. Не само успях да тествам себе и да се докажа на себе си, но се запознах с делнични невъзпяти герои с невероятна работна и лична етика. Взаимоотношенията там са много различни, защото това са шепа индивиди, които са хвърлени в една необятна пустош и това неизбежно изкарва на повърхността екстремните страни на характерите, най-лошото и най-доброто. Аз всъщност нищо лошо не видях, имах възможност да ставам свидетел всеки ден на възможно най-доброто от човешката душа, изкарано на повърхността.

Защо избра да пътуваш на юг от разума?
Пътуването до Антарктида ми се струваше като най-близкото до голямата ми мечта да посетя друга планета. В случая - Марс. Този континент е толкова далеч и толкова различен от всичко, което сме свикнали, условията са толкова невероятни... В книгата често правя паралел с Марс, защото условията са почти толкова екстремни и нямат нищо общо с обитаемата част на планетата, която ние познаваме. И даже в някои отношения са подобни на Марс, като изключим гравитацията и съдържанието на кислород в атмосферата, всичко останало са по-скоро прилики.

Защо е важно да изследваме едно такова място, което изобщо не е човекоприветливо?
Според мен този порив не може да бъде спрян. Това е заложено в гените ни. Да си човек означава да изследваш, да научаваш още и още, да опознаваш, да завладяваш, да доказваш себе си. Ние сме позавладели по-голямата част от планетата. И Антарктида се превръща в едно такова предизвикателство. Ние имаме самочувствието от технологиите, които сме създали, че можем да постигнем всичко и изведнъж откриваме, че в началото на XX век не сме били в състояние да картографираме един континент на Земята. Това е по времето, когото Луната е била доста добре картографирана и позната на земляните. Естествено е, че такова предизвикателство на една такава „чужда“ планета, която се е сгушила в долния край на нашата, ще се превърне в притегателен център за човека. Тази любопитна и даже агресивна част от нас, която не ни позволява да се спотайваме само в нашата си пещера или дупка. Онзи същият ген, който ни е накарал да излезем от Африка и да тръгнем да завладяваме.

Другото е, че това място ни показва как изобщо функционира животът. Учените там откриват невероятните способности за адаптация на живите същества. Факти, за които, обитавайки по-умерените климатични зони, дори не сме подозирали. Оказва се, че животът е невероятно приспособим, де факто неизтребим. На Антарктида има микроорганизми, които спокойно биха могли да живеят в Космоса без кислород при невероятни ниски температури. Антрактида е толкова агресивна и въпреки това те не просто съществуват там - те си процъфтяват.

Това е адски обнадеждващо, Изабела, след като постоянно ни обясняват как животът приключва и идва апокалипсисът. А може ли пътешествието да бъде професия?
Зависи как дефинираме професия - дали го правиш целенасочено, като начин на живот, ако това е дефиницията на професия - да, професия е. В гените ни също така е заложен номадският начин на живот. Човечеството е уседнало в аграрните си общества едва през последните няколко хиляди години и все още този ген ни ровичка отвътре. Той е камъчето в петата, което не ни оставя да се наслаждаваме на удобствата и сигурността на градския си живот. Хората, които изпитват тази потребност, не могат да седят мирно на едно място. Те постоянно търсят движение, пътуване, опознаване. Разбира се, има и период на адаптация - туристът не е пътешественик - той е отишъл съвсем за малко, не е инвестирал в пътуването и съответно го намира по-скоро за трудно. За да бъде човек пътешественик, са необходими съзнателни усилия и упорство. Трябва да вложиш време и усилия. Така че в този смисъл пътешествието е професионално и това единственият начин да се прави. Не може да се извършва - ей, така инцидентно, тогава не е пътешествие, а отскачане до някъде или това, което наричаме туризъм.

Фразата - това не е за момичета, какво пребори заради нея, какви камъни обърна?
Тази борба срещу израза - това не е за момичета, е било през целия ми живот. С този факт се сблъсках още през детските си години и съответно започнах да го преодолявам. Така че пътуването до Антарктида беше една от множеството стъпки в тази посока. Част от малки победи, които не само аз, но въобще жените в западното съвременно общество са постигали през последните няколко десетилетия. Истината е, че въпреки че мислим, че сме много прогресивни и демократични - всичките ми близки приятели стигаха до въпроса - ама сигурна ли си? Ти в крайна сметка си жена. Един вид каква работа имаш там и мислиш ли, че можеш да го направиш. Всеки път, когато срещах тази загриженост, у мен се засилваше този да го наречем инат, да го направя и да докажа, че няма никакво значение. Не става въпрос за физическа сила, а единствено и само за сила на духа. За личната потребност от себедоказване и поставяне на конкретни цели и не виждам защо момичетата да не могат да го правят.

Но искам да допълня, че нямаше никакви конкретни пречки или проблеми поставени от организациите, които ми съдействаха, затова че съм жена. В този смисъл изобщо не мога да кажа, че ми се е налагало да преодолявам някакви проблеми. Пречките са единствено и само в културата и в съзнанието на хората, те са на емоционално ниво.

Кое ти беше най-трудно да опишеш? Къде остана безмълвна?
О, да, Антарктида предлага много такива моменти. Един от тях беше изкачването на връх Крумов камък. Българската база се намира на брега на морето, тоест ниско долу и бидейки близко до океана, около базата има крайбрежни морени, покрити с лед и сняг. Българската антарктическа експедиция е само лятна, тъй че ние бяхме в разгара на лятото, като през него се случва да има хубави слънчеви дни. В такова време атмосферата е като на планински курорт до голямо красиво езеро. Като изкачихме върха, който като голям брат е изправен над базата (винаги съм имала чувството, че той ни пази и наглежда), гледката, която се разкри оттам беше невероятна! Аз буквално загубих ума и дума. Оттам всичко изглежда напълно различно - необятните бели простори, огромните, просто нечовешки невъобразими количества лед. Ние всички сме чели, че континентът съдържа 90 процента от всичкия лед на Земята, но това е нещо абстрактно. Аз никога не съм си представяла как изглежда всичкият този лед... Не че на остров Ливингстън може да се види всичкият, това всъщност е една мъничка част от него, но въпреки това гледката е толкова красива, замръзнала, толкова нечовешка. Там просто се сблъсках лице в лице с Вселената, със Създателя на Вселената и неговата първоначална концепция за света, преди хората да го населят и да го преобразуват по свой образ и подобие. И това са такива моменти, когото загубваш думите и разбираш, че езикът не е бил създаден за такива гледки. По простата причина, че хората не се сблъскват с тях и няма такива лексикални еквиваленти, които биха могли да опишат наличното. И първопредците на континента са се сблъсквали с този проблем и са спирали до изречението - няма думи, с които да се опише подобно нещо.

Къде е поставен хиксът на каратата сега?
Знам, че звучи логично човек, който е пообиколил да има план, но аз трябва да призная, че нямам такъв. Започва да ми се струва схематично и повторяемо това пътуване до различни географски посоки и не ми се струва толкова привлекателно. Да, до известна степен е интересно, но това, което получаваш като удовлетворение, не е същото. Най-голямото, заедно с големия шок е, когото го направиш за първи път. Вторият път, независимо от дестинацията, вече не е същото, защото ти вече си преживял адаптацията, културния шок и мисля, че това беше, което ме подтикна да избера Антарктида като най-най-най-голямото предизвикателство. Защото аз търсих този адреналин отново, исках нещо наистина различно, което да ми припомни, да раздвижи тези сокове в ума и кръвта ми и сега някак си имам чувството, че няма да мога да намеря по-голямо предизвикателство и може би ще се ориентирам в пътуване, но в друг смисъл. Не непременно във физически и географски смисъл, а опознаване на други аспекти, на други измерения на света.

Текст Белослава Димитрова / Фотография Орлин Огнянов и личен архив