Яна Бюрер Тавание

Познаваме Яна още откакто беше Йорданова и пишеше в Капитал. Още тогава ходеше там, където сърцата на мнозина не биха издържали, и се връщаше с истории, от които побиваха тръпки, а юмруците се свиваха в ярост. Хероин. ХИВ. ЛГБТ. Насилие. Унижение. Бежански лагери. Изоставени деца. Живи скелети. Истински истории. Жестоки. Срамни. Боляха зверски. Целият ужас на света беше неин.

После Яна продължи по пътя заедно с Български хелзинкски комитет (БХК) и в последните четири години движеше кампании в защита на практически всяко човешко право, за което може да се сетиш. Не спря да обикаля по институциите (въпреки че вече не й влизаше в трудовата характеристика). И всъщност, паралелно с всичко това, винаги, през цялото време, не спираше да се замесва в поне няколко милиарда други проекти, инициативи, каузи и чудеса от храброст.

Точно на 1 март 2014 обаче, Яна Бюрер Тавание отгръща нова страница в своя живот, което ние научаваме в нейния огромен хол, в осем и половина сутринта, след среднощен Dixit, когато в кухнята няма чисти чаши, но може да пием сок в бурканче, откраднато от нюйоркски бар. И Яна е с още мокра коса и с Павел, когото обича.

Накратко, Яна предава оперативната работа в БХК на своя екип и остава в бекграунда като съветник и двигател на по-дългосрочни проекти. По същия начин другите трима от TimeHeroes (сред които и Павел) напускат досегашните си работни места, за да посветят основната част от времето и енергията си в развитието на платформата, която до момента са поддържали изцяло на мускули и ентусиазъм. А идеята за нея назрява след доклад на Евробарометър, в който България се оказва на последно място в ЕС по доброволчество. „Ние си казахме, че може би причината не е защото хората не искат да доброволстват, а защото няма механизъм, който да ги улеснява. Ти няма да разровиш 40 сайта на фондации, за да провериш дали случайно не са пуснали обява, нали? По-лесно е да намериш кауза, която да подкрепиш, ако всичко е събрано накуп." TimeHeroes запълва точно това квадратче и за година и половина се справя толкова супердобре, че сега планът е да го развиват и в други държави.

Разбира се, Яна има и някои други планове, които също излизат от границите на България. Заедно с един професор от Масачузетския технологичен институт (MIT), стипендиант на TED като нея, предстои да обявят студентски конкурс в MIT за дизайн на играчки за деца с увреждания, чиито схеми за производство после ще пуснат свободно в интернет, за да могат родителите по цял свят да си ги изработват сами (или най-много с помощта на местния дърводелец). С друга приятелка, режисьор в Ню Йорк, разписват идея за документален филм, посветен на хората с увреждания в Източна Европа. А с Павел ще пишат книга, която няма да е нито роман, нито къси разкази, ще заплита и разплита много теми, от които Яна се навива да издаде само, че „основната, голямата тема, която връзва останалите, е употребата на психиатрията по времето на комунизма за политически цели." Иначе продължава да участва и в организацията на TEDxBG, и да бъде ментор по програмата Заедно в час, и да случва вероятно поне още толкова други идеи, които просто е забравила да ни каже.

Едно нещо, което никой не подозира за Яна Бюрер Тавание?
Болезнено интровертна, с ужас от социални интеракции. Аз се накарах да бъда журналист, защото се ядосвах на себе си колко ми е трудно да комуникирам с хора. Наистина, това беше една от причините - исках да изляза от зоната си на комфорт, която е да си седя вкъщи, да си чета и да правя някакви неща сама. И въпреки всички тези години продължава да ми е трудно. Много.

Как успя да оцелееш психически в домовете?
Когато през 2002-ра влязох за първи път в институция, не знаех къде отивам. Бях чела, нали, за домовете и толкова. Слизаме от колата, беше февруари. Посреща ни една жена, която е боса, по нощница и някакъв халат. Стиска две шепи сняг и яде от него. По-шокиращото обаче беше, че тя ядеше сняг, защото в този дом от седмица нямаха вода. Нямаха също прозорци, бяха изпочупени, жените лежаха по три в легло, за да се стоплят. По всички стени имаше размазани фекалии и на нито една санитарка не й правеше впечатление. Просто беше така. След това не можех да спя един месец. Затварях очи и идваха тези жени. Всяка нощ, всяка нощ, всяка нощ...

Кога започна да спиш отново?
Казах си, че ако така реагирам, не мога да си свърша работата. И започнах едно голямо вътрешно самоубеждаване, че трябва да се дистанцирам от чувствата си, когато влизам там. Иначе не може да следиш обективно, да внимаваш за детайли... Истината е, че не знам как, но успявам да не ми е емоционално, докато съм вътре. Тежко - да. Но да плача и да преживявам на момента - не. Има някаква степен на роботизация, мисля. После, като седнеш да си четеш записките, всичко ти минава пак като на филм и, да, вече не може да се спасиш. Обаче при мен най-силната емоция не е тъга или съжаление. Мен ме обзема гняв - че вече колко години сме „демократична" държава, а тези домове продължават да съществуват във вида, в който са били създадени от комунизма. Със същата липса на грижа и със същата функция - да скрием различните и да сме перфектното общество. Единствената разлика е, че са измазани отвън. И може би креватите са малко по-добри.

Как всъщност успя да проникнеш толкова навътре в тях?
Аз изглеждам невинна и много добре мога да се правя на глупава. Тази комбинация работи чудеса, когато си журналист под прикритие и искаш да видиш всичко, да успееш да преживееш един техен ден. Да видиш къде ходят до тоалетна, къде спят, какво ядат, каква е грижата. Когато работех по Бунище за забравени хора, казвах, че съм от благотворителна организация и искам да направя дарение. Тогава директорите на домовете имат интерес да ти покажат най-лошото, най-тежките случаи - за да те убедят, че наистина имат нужда от пари. Когато отиваме с БХК обаче, е съвсем друго, защото извършваме официална проверка като НПО и трябва да изглеждам много по-сурова и много по-знаеща.
Било ли те е страх някога?
Не. От какво да ме е страх? Опасявала съм се единствено, че ако ме разкрият, няма да мога да си свърша работата. Но това не се е случвало.

Ти каква беше като малка?
Пухкава, ама... доста. Обаче когато бях на шест, гледах по телевизията някакво първенство по художествена гимнастика и казах на майка ми, че искам и аз да играя. А майка ми е най-подкрепящият човек на света. Тя каза: „Добре, няма проблем. Просто да знаеш, че трябва да изглеждаш като тях, защото иначе няма да те приемат, такъв е изпитът - трябва да си под еди си колко килограма." И... едно лято в Бургас аз ядох солети. Върнах се есента. И ме приеха. Тренирах няколко години, дори си имам медали. Разказвам го, защото е нещо от детството ми, към което се връщам с някаква гордост.
Рано си пораснала...
Моите родители са разделени и майка ми ни издържаше с брат ми, който е седем години по-малък. Тя е учен, но й се е налагало да прави какво ли не, понякога е съвместявала четири работи. Така че аз от супермалка се грижех за брат ми, започнала съм да готвя за него на осем. Абе... да речем, че горе-долу от тогава наистина съм много пораснало дете и винаги съм имала силно чувство на отговорност.

На кой момент от живота ти се е искало да натиснеш пауза?
(кратък размисъл, избухва в смях) Колко показателно е това, че се сещам за много повече моменти, в които съм искала да натисна „Изтрий"? (още размисъл) Добре, отговорът е: всяка сутрин преди да стана.
Талант, който би искала да притежаваш?
Търпение, повече търпение с хората. Ако ме беше питала преди две години, щях да кажа умението да казвам „Не!". Преди имах месеци, в които спях по 3-4 часа, защото ако някой ми се обадеше за помощ, аз казвах да, да, да. Защото ми е приятел, защото ми е интересно, или защото просто не ми се отказва... И така, докато не ми дойде бруталното осъзнаване, че като се занимавам с десет неща едновременно, всъщност правя по една стъпчица в десет посоки. Вместо да направя няколко крачки в... три посоки, да речем.

На кого вярваш в момента?
Трудно ми е да отговоря, защото тази година беше адски тежка за моя оптимизъм. Страх ме е хората, които видяхме лятото на улицата, да не се отчаят, защото това е играта на властта - да те изморят, да те обезверят, да си кажеш няма смисъл, ще си копая в моето нещо и не ме интересува. Но, да, вярвам, че има критична маса, която може да случи промяна. Вярвам, че има хора, които дори да не са базирани тук, вършат много за тази държава и че трябва да правим повече неща заедно. Всъщност, напоследък се улавям, че постоянно си слагам в задачите да свържа този с този, този с този... Да, ето в какво вярвам - че хората, които имаме общи цели, трябва да сме малко повече заедно и да предприемаме малко повече общи действия, за да станат те по-големи и влиятелни.

Сега ти удължаваме денонощието с два часа. Какво правиш?
Ооо, книги. Половината, които виждате тук, по лавиците.
От коя ще започнеш?
Аз си я бях измислила - коя ми е книгата, с която сядам в момента, когато напусна работа финално. Обаче сега се колебая между Mortality и Immortality. Колко знаково за нов период от живота (бурен смях).
Сега те телепортираме в някоя приказка. Коя си избираш?
Аз съм абсолютно обсебена от Алиса. А това (избърсва праха от една книга) е най-якият подарък за рождения ми ден. (изпадат някакви картички) И те са част от подаръка - картини на Салвадор Дали, посветени на Алиса, за които не съм и подозирала. Трябва да ги рамкирам.
Защо уважаваш Алиса?
Любопитство. Липса на всякакъв страх. Приемане на абсурдите като част от живота.

Кои са твоите лични герои, от истинския живот?
Чакай сега да изляза от клишето „майка ми"... Макар че тя е на първо място. Ако говорим в сферата, в която работя - всички родители на деца с увреждания, които са ги запазили и се грижат за тях. В България това е абсолютно геройство, защото няма подкрепа отникъде. Добавям и всички хора, които вярват, че нещо зависи от тях, и го преследват. Всички видяхме какво правят Приятели на бежанците - една невероятна гражданска енергия и едни хора, които буквално вършат работата на държавата, без да се замислят, просто защото има нужда. Те носят толкова много смисъл и толкова много вяра, че промяната всъщност е възможна. Аз ужасно мразя аргумента „това е работа на държавата". Не че не е верен, но не означава, че не е наша работа. Когато държавата не е там, ние отиваме и ние сме там. Хората.

Какви малки женски глезотии си позволяваш?
(прошепва) Малки... женски... глезотии... Човек! Дай ми пример за малки женски глезотии? Чакай, сега ще измисля нещо. (мисли, допитва се до Павел, той поглежда изпод вежди) Ами, най-искреният отговор е: никакви. Рядко мисля за себе си в контекста на жена, освен в контекста на нас двамата като връзка... Но жена с потребности да влага в това да бъде жена, а не да бъде човек, не, не знам... Питай ме кога за последен път съм слагала високи токчета. Аз имам много!
Кога за последен път си слагала високи токчета?
Не помня. (смее се) Но мога да ти покажа тези, които най-много си харесвам? Никога не съм ги обувала, но си ги купих с невероятен кеф и обичам да си се представям с тях. Всеки път, когато ме поканят някъде, си казвам: „Ей това е моментът!" И всеки път отивам с кецовете.
Как си се представяш като баба Яна?
Неприятна. Ако не успея да се науча да съм по-търпелива с хората, ще стана една наистина неприятна бабичка...

За какво си способна да потрошиш луди пари?
Аз давам абсолютно всичките си пари за пътувания, всъщност се счупвам от пътувания и повечето от тях са свързани с ходене по концерти, защото групите, които харесвам, не свирят тук. С Павел почти всеки месец сме някъде. (въздиша) Така се харчат пари...
Откъде са последните ви билети?
Blood Red Shoes и Nine Inch Nails в Ню Йорк. Everything Everything в Лондон. Сега пак ще ходим на NIN в Берлин, през май - на Primavera Sound 2014 в Барселона, имат невероятен лайнъп. Sziget също обичам, защото е близо и докарват много, много добри групи. И Exit е готин. И искам някой път да отида на Coachella.

В революцията или в еволюцията вярваш повече?
Абе... все повече в революцията.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев