Явор Попов

Събуждам се с непрекъснато ръчкане от сина ми, който е на четири, след което хуквам за гърнето на дъщеря ми, която пък е на две. Но се забавлявам, направо е супер.
Не мърдам от вкъщи без ключовете, телефона и всичко останало, което тъпча по джобовете - мразя да нося чанта.

Умирам от срам, когато видя как някои хора си изхвърлят боклуците на улицата с непоклатимо спокойствие. Срамувам се и от българите, които ходят в чужбина само за да правят бързи пари и да се държат като простаци.

Всичко тръгна оттам, че непрекъснато си мислех дали аз съм крив, или хората около мен не са в ред. Пренебрежението е навсякъде - висок съм метър и деветдесет, а постоянно се отнасят с мен така, сякаш съм част от екстериора. Все едно София е създадена специално за тези кретени - ще ме стъпчат, без да им мигне окото.

Не ми се занимаваше с карикатури, но те лека-полека се натрупаха. Исках да покажа нещата, които ме дразнят, а в писането не съм много добър.
Започнах да ги качвам във фейсбук и като за начало ме лайкваха само приятели. Чаках феновете ми да стигнат 1000 и тогава щях да си направя сайт, където да продавам рисунките си, ама къде ти - от 200 нататък стана страшно. След две седмици стигнаха 10 000, а сайта така и не стартирах.

Дразни ме агресивността в анимацията и комиксите днес - то са едни роботи, битки, ножове и мечове. Според мен филмчетата малко се изчекнаха, липсва им фантазия и наивност - като в Приказки под шипковия храст например.

Винаги вадя молива срещу кучкарите. Особено си личат онези, които явно нямат деца и семейство - на тях не им пука за никого. Веднъж водех сина ми на детска градина и налетях на някаква лелка с болонка, която небрежно се изтропа на тротоара. „Няма ли да го почистите?", питам я, а тя отговаря: „Вие видяхте ли лайното?". „Какво има да му гледам?", започвам да се ядосвам, а лелката ме разби: „Ми малко е, кво толкова ви пречи?"
С гумичката бих изтрил боклуците и едно е сигурно - ще падне голямо триене.

Беше голяма идиотщина, когато почистваха София за един ден. Тогава се разхождах със сина ми, пуснах го да си играе, а аз тръгнах да събирам отпадъци. И гледам реакции - бяхме трима човека, но по балконите имаше сума ти зяпачи - седят и гледат, все едно са на първия ред в киното. А после всеки вика: „Ебати, колко е мръсно".
Виждам герба на София с нож и вилица отстрани, вместо с лаврови клонки. Или пък просто като няколко циментови плочки с мънички фуги трева между тях.

На града най-много му отива сивото, ако трябва да избера символичен цвят. Нека погледнем реално - София няма с кой знае какво да се похвали. Чисто исторически - да, но ако ти дойде някой на гости, какво толкова ще му покажеш?
Идеалната вечер е вкъщи, със семейството и приятелите ми.

Не танцувам за нищо на света - няма такова дърво като мен (смее се). Едно време, като обикаляхме заведенията с компания, винаги аз карах колата. Не пиех, само подпирах стените на клубовете.
Падам си по движението и спорта. Обичам планините и да пътувам с децата, но времената станаха тегави. Преди се катерех, но сега съм доста тежък и, за съжаление, от три-четири години не съм се занимавал с алпинизъм.

Дойде ми до гуша от това, че тук промените пълзят толкова бавно. Често имам желание да си вдигна семейството и да се махна. Колкото и да ми разтягат локуми, че ще се оправим, според мен в последните двайсет години тук не се е случило нищо особено.
България ще стане уникална, ако поеме в някаква смислена посока. Например да се превърне изцяло в зелена държава с био земеделие, възобновяеми енергоизточници и еко университети на световно ниво. Само не ми говорете, че трябва отново да станем аграрна страна - това са глупости на търкалета.

Под леглото ми има алпийски инвентар, въжета, дрехи и играчки.
Майка ми често ми казва: „Прибирай си нещата, писна ми да вървя след вас! Същия си като баща ти!".

Скачам на бой, когато съм с колата - яхвам метлата още на първия светофар. Вбесяват ме лимузинестите келеши, които дори и да карат в насрещното, пак ще ти мигат с фаровете и ще махат с ръка да се разкараш от пътя им.
Бих убил за едно кръгче в орбита около Земята.

Никога не си позволявам да обиждам хората безпричинно. Но ако имам основание, хич не се и замислям.
Отнасям плувката, докато пробвам да приспя децата.

ФИЛМИТЕ
Най-любим ми е Кунг-фу Панда, гледал съм го над двайсет пъти.
Последно видях Катарзис с Уилям Дефоу и Робърт Редфорд.
Най-големият актьор за мен е Чарли Чаплин, а от българските - Христо Гърбов.
Харесвам режисьори като Куентин Тарантино и Питър Джаксън.
Много се смях на Всемогъщият Брус с Джим Кери и сериала Големият взрив.
Нямам търпение за Хобитът на Джаксън.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам лек джаз, като Пат Матини например.
Никога няма да ми омръзнат Тото.
Най-добрият концерт, на които бях, е този на Инкогнито, когато пристигнаха за пръв път у нас. Но най-съжалявам, че пропуснах ЕйСи/ДиСи.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Тютюн на Димитър Димов.
Сега чета Йордан Йовков и Елин Пелин - описват едни съвсем други българи, коренно различни от днешните.
Случайно открих Забравените от небето (изд. Хермес) на Екатерина Томова - сборник с разкази за столетници от Родопите. Невероятна е, такова нещо не бях чел досега.
Най-добре пише Орсън Скот Кард - няма разказвач като него.

Първата самостоятелна изложба на Явор Попов е на тазгодишния ON! Fest 4G, който започва днес (16 септември) в Интер Експо Център и ще продължи до 18 септември (неделя). Карикатурите му от Ръководство за употреба на София са ето тук

Фотография Васил Танев