Йоана Станчева

За новодошлите. Говорихме за дули в 13 точки и още тогава ти обещахме по-близка среща с една от тях. Ето я днес, в разгара на Световната седмица на дулата (22-28 март): Йоана Станчева, на 28, председател на Асоциацията на българските дули. Как точно практикуват древния си занаят ще видиш на 27-и (вторник) в документалния DOULA! The Ultimate Birth Companion, който проследява три раждания във Великобритания (на 30-и има още едно събитие - виж за него най-долу).

Парти зверчето Йоана Станчева духва по магистралата към днешната дула Йоана след челен сблъсък с философията на Жил Дельоз в университета в Амстердам, последван първо от бременност на добра приятелка, а после и от собственото й бебе. „Дельоз ми отключи куп неща, извади ме от постколониалната философия, в която теоретично няма изход от живота и всичко е обусловено от социални стереотипи. Освен това ме прехвърли и в тялото - той се занимава с него точно като с месо, отделно се вълнува от шизофренията като алтернативно състояние, в което може философски да се извличат истини за света." Ъъъ, дай пак?

„Приятелката ми, като забременя, каза: „Знаеш ли как ми резонират тия неща на Дельоз? Никак не ми се ражда в болница." Аз тогава хал хабер си нямам, още се въргалям в канавките петък вечер. Обаче се отварям: „Дай да прочетем в интернет, да се обучим тука." (направо се търкаля от смях). „Когато и аз забременях, разбрах какво правят бремеността и раждането със съзнанието и тялото ти. И си викам, ако Дельоз беше жена, нямаше да ходи в патологията да изследва шизофренията (смее се). През цялото време имах нужда от някого, който да ми казва, че всичко в главата ми е нормално. После научих, че се нарича дула."

Мислех си да стана кинорежисьор.
А станах предводител на революционен комитет.

Дула съм, защото обратното обижда чувството ми за справедливост. Около мен е пълно с готини бременни и виждам как минават под една и съща балтия и унизително отношение. Това са хора, които искат друго да им се случи - да бъдат активни агенти в раждането на детето си, най-малко. Пък то не може.

Чувствам се полезна, защото помагам животът да започва плавно и в мир.
Бременността и раждането са най-естествената и най-ненормалната промяна, която се случва на една жена. В този момент е нужна много комплексна грижа за емоционалното й здраве, която тук е зееща липса в женските права.

В първата ми бременност ходех на всички прегледи и изследвания, защото „така се прави", но пък родих, без да върша нищо пряко волята си. Отидох в болницата с 8 см разкритие, тоест почти накрая - на 10 см според тях започваш да напъваш.
Знаех, че не трябва да се ходи рано, защото там не ти е комфортно и могат да се случат каскада неща. Аз до последно се киснах във ваната.

В болницата бях спокойна и изключително учтива, макар че мога да съм груба, когато ме застрашават. Но тогава сякаш оперирах в някакъв периметър, в който каквото и да ми говориш, просто ще се случи така, както аз ти казвам.
Отказах да стоя неподвижна в предродилното. Те ми обясниха как ще ме вържат с колана (чрез който се следят тоновете на бебето - б.а.) и как ще лежа, а аз пък най-любезно им казах „не" и станах. Защото разкритието се уголемява, като се движиш. Те могат да видят дали тоновете са добре и да те пуснат, не съм им пречила.

Няма да забравя как, като излязоха акушерките, застанах на четири крака и се хванах за рамката на леглото. До мен имаше едно момиче, циганка, която ме гледа, гледа и тя застана така. След малко акушерките се връщат и викат: „Какво правите вие, бе?!?!" Беше като бунт на кораба (смее се). Едната идва при мене със супер дрезгав пушачески глас и ми казва: (драматично) „Една жена винаги трябва да запази грациозността си. Дори и в този момент." Очевидно намекваше, че изобщо не съм грациозна (бурен смях). Колко кинематографично, а?

По душа съм лесно ранима. Скривам се и си ближа раните.
Но мога да съм и лоша, когато ми настъпят правата. В Щатите осъзнах, че хората имат сила. Там за първи път видях и един такъв ищах да се бориш за нещо над личния ти интерес.
Скачам в дълбокото, когато видя, че се случва несправедливост.

Сред приятели минавам за издържливо куче.
В асоциацията ме смятат за мега организатор.
Заобиколена съм от хора, които дават много от себе си.

Убедих се, че жените са склонни да усетят силата си в компанията на други жени.
Перфектните „клиенти" са момичета, на които им е за първи път, никога не са се сблъсквали с бебета и нямат кърмещи приятелки, но са жадни за информация. И виждаш как, ако им посееш хубави семенца, самички тръгват в правилната посока.

От опита си научих, че лошият избор може да е причинен от липса на информация.
Сега, с второто бебе, не съм отишла на нито едно изследване. Даже почна да ме човърка мисълта „Абе, чувствам се добре, ама не трябва ли да отида все пак на нещо".

Два пъти пробвах да се запиша на консултация и в единия просто изхвърчах от кабинета. Лекарката беше любезна, а аз бях приела, че ще направим прегледа с ултразвук, защото е задължителен. Само че на бебето му действа все едно ей-така самолет му минава над главата. Не бива да се прекалява. Лекарката ме изслуша и почна бръм-бръм-бръм. В някакъв момент се обаждам: „Окей, мисля, че можем да поприключим?" Тя ме погледна с най-неразбиращото изражение - „Защо аз мога да поискам това?!" - и продължи. Все едно ме няма.

Мамка му стара, викам си, мога да продължа да бъда любезна или да стана и да й кажа: „Виж, говорим си на 10 см разстояние и аз десет пъти помолих да спреш. Ти се държиш, сякаш не съществувам." Така приключи този опит.

Никога не знам дали не съм казала повече, отколкото трябва. Дулата не си натрапва мнението, само съветва. Обаче понякога е трудно да не изтърсиш: „Абе мани ги тия работи!"

Съревновавам се с институции, с които всъщност не би трябвало да се съревновавам. Поставена съм в някаква измислена надпревара.
Компромисите са важни. На всеки етап човек трябва да има право да преразгледа това, което е решил или направил.

Проблемът ми е, че адски тежко преживявам грешките си. Влизам вътре в себе си и бия, бия, бия. Сигурно като малка са ми казвали, че добрите деца не правят така.
Проблемът на асоциацията е, че хората често бъркат дулите с домашните раждания. По кодекс ние нямаме право да асистираме извън болница!

Не проявявам грам уважение към тези, които нямат любопитство.
Идеите идват с близки приятели, когато изпаднем в състояние на невъздържание.

Току-що разбрах, че ми е трудно да съм само в една роля. Винаги съм между хиляда неща.
Иска ми се да сбъдна поне някоя от идеите за филми, които дълго време си записвах в едно тефтерче. Също така ми се диджейства. Колекционирам и слушам много музика, имам всякакви работи - странни, стари, нови. Май само тежката жица ми идва в повече. И ми се пуска за хора, да си танцуваме.

Ще ми се да бях измислила наръчник за самосправяне на личности с многофункционални интереси.
Или поне да си бях казала, преди да ми побелее косата: няма значение какво правиш, а как го правиш.

Запознай се с дулите от Асоциацията лично - на безплатната прожекция на
DOULA! The Ultimate Birth Companion, която е този вторник, 27 март, от 19:30 в +това,
но те ще са там още в 18:00. Виж датите за Варна и Велико Търново тук.

На 30 март (петък), но този път с Българския хелзинкски комитет, ни канят на същото място от 18:30, когато ще чуем презентации по конкретни теми от
чудния свят на раждането, а после ще продължим с питиета и тонове музика

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев