Йосиф Сърчаджиев

Как се чувствате, минаха ли притесненията около премиерата?
Нямам ги вече, откакто не съм на сцената. (засмива се) Колегите ми се притесняват повече.
Как е от другата страна, като режисьор?
Оказа се, че не е друга страна, а само (присвива едното око) лееек завой встрани - пътят на театъра е един и същ.

И накъде води?
Нямам рецепти за моето пътуване. Минах през толкова много пътеки - я нагоре, я надолу - че започнах да губя представа за движението. Усещам само едно въртене към добро - неясно накъде, но е (натъртва) дви-же-ни-е! Защото, когато спра да се въртя, аз заспивам и умирам.
И после?
После се събуждам, сядам на масата, пиша разни доноси срещу себе си (смеем се заедно) и пак заспивам - така до пълно полудяване. Сега България е върхът на лудницата, цялата нация стои застинала. От време на време някой вдига патардия, хвърля камък, но пак се умирява. Затова направих тази пиеса - у нас липсва енергия за борба, а борбата иска личности.

Нямаме ли ги?
Абе, имаме ги, но трябва да излязат наяве, да дават тон. За момента се носим в бавен валс, а искам нещата да са като във финалното парче от Дуелът - „Jailhouse Rock". Това ни трябва на нас, а не само да повтаряме „Абе, майната му..."
Като стана въпрос за парчета, какво си пускате на стереото, когато сте сам?
Слушам много класическа и народна музика, Бийтълс, романтичен джаз.

Да се върнем към спектакъла - къде изчезна кавалерският дух?
Простотията навлезе с такава сила в нашата любима държава, че остави едни полусъщества - мъжът е премахнат не само като пол, но и като поведение.
Честност поне остана ли?
Има я все още, но дори в изкуството я смазват. (прави погнусена гримаса) То е едно такова мърляво, сиво, черно.

И все пак, няма ли светлина в тунела?
Разбира се! Но тук голяма част от хората не стъпват на твърда земя и предпочитат да се плъзгат по калта. Гледам какви простотии правят в театъра, киното и музиката, без да обръщат внимание какво става по света.
На тях ли обявявате дуел?
Не, предимно на себе си, защото и аз съм герой в тази пиеса и често се боря със собствената си низост. Дуелът за мен е липсата на спокойствие - мразя спокойствието, то унищожава човека. (изведнъж се въодушевява) Ставай, събуди се - бам с шпагата по дупето!

Коя е най-голямата трагикомедия днес?
Младите хора си отиват и огънят на държавата загасва.
Вие кога скачате в него?
Само чрез театъра, вече нямам физическата възможност да го правя и на улицата.

Какво ви радва напоследък?
Моята малка къща в село Кирчево - природата там е невероятна и... (тонът му става мек) има добри хора, които в големия град вече са на изчезване.
Само това ли?
О, не - когато попадна на хубава книга, картина, опера или филм, си казвам: „Боже, какво прекрасно нещо!" и чувствам как ми растат (търси думата) крилете - без тях е много мъчително! (леко се замисля) С годините приятелите стават все по-малко, но имам семейство - съпругата ми, децата и моя внук, който е толкова весело същество. Жалко, че така и не мога да съм му истински дядо - още работя и не ми достига време.

Вие самият весело същество ли сте?
Еее, не съм чак такъв идиот, че да се забавлявам безкрайно! Но пък идиотите винаги се смеят на голямата мръсотия в себе си и се опитват да избягат от нея.
От какво бяга Йосиф Сърчаджиев обаче?
(усмихва се) Няма да ви кажа, това са най-лошите ми неща, не са за пред хора.

Къде искате да се събудите утре?
Пак в България - адски важно е да усещам този изумителен дъх (поема дълбоко въздух).
А как е на вкус?
Не знам. Май е нещо радостно, нещо детско.

Може би е спомен оттогава?
Да, сещам се за един ден преди мнооого време, още живеехме на „Евлоги Георгиев", до реката. Бях с моето първо гадже - Силви Вартан (смее се), двамата сме около 6-годишни, имаше много майски бръмбари тогава. Бутнах я в люляковите храсти, полата й се скъса и тя толкова плака, че беше истинско мъчение. И после майка ми ме би.
Романтика. Имате ли други такива места в София - по-специални?
(леко тъжно) Много обичах София едно време, сега не толкова. Живея до Женски пазар - прекрасен квартал, но унищожен от гадни бандити, подли крадци и умрели котки. Всичко това би изглеждало много красиво в книга, но за мен си е клоака, която ме връща в най-гадното нещо от живота - тъмнотията.

Ако имахте лампата на Аладин, какво щяхте да си пожелаете?
(отново се усмихва) Ехааа, толкова много неща, но първото ще е да махнат целия пазар. Не ме разбирайте погрешно - обичам пазарите, но този е ей такъв (издава звук като побесняла котка и сгъва пръсти) - хшшш!
С кого бихте заминал накрая на света?
Вече минах оттам, когато получих удара и срещнах себе си като дете. Малкият Йосиф ми показа пътя към красивото.

Как изглежда то?
Не мога да го опиша с думи, то е просто красиво. (погледът му светва) Нещо-то! Нещото, което не знам какво е, но е изумително, и аз пак ще отида там.
За него ли мислите най-често?
Не само - за работата, за природата, за думите, за къщата на село, за безумната природа. За изминатия път. От време на време си казвам - „Какво си направил ти бе, човеко? Какъв е смисълът ти?"

И какво си отговаряте?
Помните ли началото на Приключенията на Том Сойер от Марк Твен? Ето го:

- Том!
Никакъв отговор.
- Том!
Никакъв отговор.
- Чудя се къде ли се дяна това момче?

И аз така викам - „Йосо!", но отговор не идва... Ох, хайде, че вече ме изморихте.

Хайде тогава.
(става и се отдалечава) Вярвайте, че има смисъл животът ни. Има. (поглежда назад) Любов, най-вече.

Фотография Васил Танев