Йосип Ости

Една от най-топлите и препълнени с хора, въпроси и емоции вечер на четвъртото издание на Софийски литературен фестивал беше тази с Йосип Ости. В компанията на поета бяха преводачката му - поетесата Людмила Миндова (превела на български - Къща от език и Ябълката на Сезан) и поетите Марин Бодаков и Силвия Чолева. Изобщо много поети и читатели, ценящи поезията, искаха да се докоснат до Ости, до неговия дух, отношение към езика и живото въобще. Ние също не се поколебахме да си откраднем малко време с него и да зададем малките-големи въпроси към поета.

Какво означава сърцето и съзнанието ти да са разделени между две страни?
Не очаквах да се случат тези неща, които в крайна сметка се случиха. Не съм вярвал, че от преводач на словенски, ще стана словенски поет. Защото аз вече 17 години пиша само на словенски. Искам да отбележа, че любовта е определяща в живота ми. Защото истината е, че започнах  да уча словенски, да превеждам от словенски от любов. Превеждайки толкова много литература, се отблагодарих на словенския език. Досега съм превел 110 книги и 17 пиеси. Като говоря за любов, говоря и буквално за нея, имам предвид мъжко-женската любов, защото в края на 80-те години се влюбих в моята втора съпруга - Барбара, която за съжаление междувременно почина, та всъщност това ме изпрати в Словения. А тази наша любов десет години преди това се осъществяваше като всеки говореше на собствения си език и пак се разбирахме.

И днес, когато ми кажат, че съм двуезичен поет, аз отговарям - не е така. Защото до 97-ма година пишех на сърбо-хърватския, на хърватския вариант в Сараево, оттогава не съм писал на него и де факто днес сам превеждам стихотворенията си. Това пък не съм го очаквал изобщо.

Всъщност целият ми живот е изтъкан от такива изненади. През 60-те години, пет години подред идвах в София като млад атлет, в Деня на младежта - 25 май, участвах на международни лекоатлетически срещи, тогава и през ум не ми е минавало, че някога ще идвам в София, за да чета своя поезия и да участвам в литературен фестивал.

Постоянно ни казват, че светът свършва, че Апокалипсисът е вече факт. Но все пак какво държи света цял?
Най-краткият ми отговор и съобразно моята поезия би бил - любовта. Защото иначе бихме изчезнали като динозаврите... Всъщност виждаме, че всичко по-голямо изчезва, както се случва с жирафите. Любовта е основата и моето лично усещане е, че най-добре любовта изразява поезията. Преди всичко вечният Апокалипсис е по-добре от краткотрайна идилия. Аз дори за тези трагични събития в Босна и Херцеговина писах през любовта, в Сараевска книга на мъртвите цялата тази драма се преживява през любовта, защото реално когато писах за моите близки хора, които бяха там, майка ми, която четири години живя под обсадата на Сараево заедно със своя сиамски котарак - Сирас, тогава не само аз, но и други писатели смятаха, че може би няма да можем да преживеем тази война, че няма да излезем от нея. А в крайна сметка всичко е изненада, че това ни се случи по този начин, както не сме го очаквали и че го преживяхме.

Когото беше тази обсада, моят приятел Мирко Ковач тъкмо завършваше своя роман Кристални решетки.  Видяхме се в тази абсурдна ситуация и той ми каза - Пепи, сега не е време за писане, ни за поезия, ни за нищо. Самият аз му отговорих - през ум не ми минава. Само месец по-късно Сараевска книга на мъртвите беше написана…

Ще ви въведа в една българска трагедия, която се случи наскоро, ужасен инцидент в българското село Хитрино и там хората още в първите дни на голяма опасност искаха де се върнат и да нахранят животните си...
Да, научих за тази огромна трагедия, сполетяла България, и за Деня на траур. Малко преди да дойда в София бях на едно дълго поетическо турне в Италия, това турне започна точно в региона на най-силните земетресения в страната и хората все още бяха под постоянен ужас от това, което бяха преживели. Самата земя трепереше от последните затихващи трусове, та тогава ми направи впечатление, че хората по същия начин бяха изключително загрижени за животните си. И тази любов понякога е стряскаща, но истината е, че често любовта на човека към животното е по-голяма от тази на човека към човека. По време на война в Босна и Херцеговина издадох една своя книга Отраснах с животни и всички по заглавието на книгата очакваха, че ще пиша за хората-животни по време на тази война, но истината, че аз писах за любимите си животни в детството, за гълъбите, за костенурките..  И ето пак говорим за тази любов, за голямата обща любов, която струи от нас, мисля си, че може би котаракът помагаше на майка ми по-лесно да преживее войната, защото самата котка не знае какво е война, майка ми ще яде ориз по време на войната, но той няма да яде ориз, ще иска риба. И така любовта спасява. Пак казвам любовта е това нещо, което отлага Апокалипсиса да не е утре, а вдругиден, ако може…

Текст Белослава Димитрова / Фотография Марица Колчева