Калин Йорданов

Калин Йорданов е един от хората зад легендарната етно група Исихия, която създава заедно с колегата си историк Евгени Николов още като студенти. След няколко години усеща нуждата да продължи музикалните си търсения в по-скоро уърлд посока и създава Irfan с няколко сподвижници, вдъхновени от величествените Dead Can Dance, с които днес ги свързва приятелство. В края на септември групата издаде третия си албум The Eternal Return, който идва след 8-годишна пауза. За представянето му в София на 12 ноември Irfan ще излязат за последен път тази година с две певици - оргиналният глас на Деница Серафимова и новото попълнение Дарина Златкова, както вече ги видяхме на Transfiguration Festival и на още няколко концерта в страната. След това на 14 ноември са в Пловдив, а от средата на месеца тръгват на поредно европейско турне, но вече само с Дарина зад микрофона. Сега слушаме The Eternal Return и си говорим за пътя, вдъхновението и музиката.

Мислех си да стана археолог.
И станах историк и музикант. По този повод навремето един мой преподавател в университета се шегуваше с разностранните ми интереси и занимания, определяйки ме като: "най-добрият музикант сред историците и най-добрият историк сред музикантите". (смее се)

Заобиколен съм от хора, които ценя и обичам.
Добрият екип е важен, защото синергията е залог за добри резултати. Добрата атмосфера и енергия са фундаментални за изграждането и развитието на един колектив. Това важи в още по-голяма степен за една музикална група, защото често в работата си хората на изкуството оголват душите си. Много е важно дали тъкмо на едно такова фино ниво синергията помежду им ще сработи, дали егото ще отстъпи пред колективното съзнание. През призмата на времето и личния си опит мога да кажа, че съм видял и едното и другото.

Вкъщи ме смятат за нереализиран мечтател
Сред приятели минавам за особняк, сигурно. Нямам представа.

По душа съм романтик и донякъде меланхолик.
Никога не работя без музика.

Проблемът ми е, че постоянно се захващам с по няколко дини под една мишница.
Идеите идват с вдъхновението.
Блокирам, когато невежеството, алчността, агресията и чудовищността вземат връх над човечността.

Грешките са най-добрите уроци.
Компромисите са признак на интелигентност.

Работата е като бреме, когато не си на мястото си и е като песен, когато пък си.
От моята научих, че човекът никога не се поучава от историята, както и че музиката е универсален език, полузабравен спомен от Изгубения Рай; че е сила, която може да влияе, да внушава, да лекува, да пренася във времето и пространството, да създава светове и да отваря врати към други реалности.

Запалих се по музиката още в ранното си детство. Тогава родителите ми често свиреха и пееха у дома, а благодарение на моя по-голям брат, който беше меломан, през 80-те отрастнах с музиката на групи като The Beatles, Pink Floyd, Alan Parsons Project, Spandau Ballet и Depeche Mode и така още в началното и средното училище вече бях запален по ню уейва. Като дете известно време изучавах ксилофон, пиано и китара и пеех в училищния хор, но не бях достатъчно сериозен, за да продължа с инструментите. Пеенето обаче ми остана тръпка. Вече като тийнейджър, увлечен от алтернативния рок, направих и първата си банда (In Abstracto) в училищното мазе, в която, разбира се, пеех или поне се опитвах - нещо като гръндж с фолклорни мотиви. Записахме едно единствено студийно парче, с което много се гордеехме. Това беше някъде в средата на 90-те.

Исихия се роди в началото на студентските ми години от едно силно приятелство и взаимна любов към балканската средновековна история, българската фолклорна музика и православното песнопение. С моя приятел и колега Евгени Николов сърцата ни тогава туптяха в един ритъм и точно от тези романтични младежки пориви се роди Исихия. По студентските купони разпалено говорехме за българското минало и старина, пеехме народни песни, а в една мразовита и снежна зима дори тръгнахме на уроци по църковно-славянско пеене в Драгалевския манастир. Бяхме много вдъхновени и повлияни и от македонската група Анастасия. Тези ни интереси и занимания оформиха идеята за групата и нейната посока. Аз дадох името й. Впоследствие двамата с Евгени заедно привлякохме и останалите хора, с които създадохме Исихия. Това беше някъде през далечната 1997-1998 година. Малко по-късно записахме и първия си едноименен албум.

Създадохме Irfan, когато няколко години по-късно срещнах нови съмишленици в лицето на Ивайло Петров, Кирил Бакърджиев и Деница Серафимова. По това време вече усещах, че Исихия не ми е достатъчна, за да изразя музиката, която напираше в мен. Имах нужда от страничен проект. Енергията на това ново начало беше много силна и завладяваща и за четирима ни. Докато правехме музиката за втория албум на Исихия - Орисия, вече създавахме първите си парчета с Irfan и ставаше все по-ясно, че сме тръгнали по различни пътеки. Тогава дойде и раздялата ми с Исихия. Беше предизвикателна и болезнена, но необходима и изграждаща стъпка. И за мен и за тях. Но най-вече за раждането на Irfan.
През годините с групата стигнахме до Вечното завръщане. Заедно минахме през много предизвикателства, през хубави и тежки периоди, през много падения и възходи, през трудни раздели и вълнуващи срещи, през много вдъхновения и стремежи, през много световни сцени, концерти, пътешествия, приключения и силни преживявания, през много очаквания, пропуснати възможности, важни уроци и сбъднати мечти. Историята на групата много напомня на мита за Сизиф, но пък всичко това във времето ни направи един много зрял, сплотен и ефективен екип.

Dead Can Dance са култова група, големи вдъхновители и учители. Открих музиката им в началото на 90-те и това оказа много силно въздействие върху светогледа и чувствителността ми. Чрез тях се докоснах до светове, които преди това не познавах. Те разпалиха и голямата ми любов към старинната и етническата музика. Преди десетина години благодарение на покойния Ектор Зазу имахме щастието да установим контакт с тях, който с времето се превърна в приятелство с Брендън Пери. Неговата оценка за музиката на Irfan е един от най-големите комплимети, които сме получавали. В новия си албум записахме кавър на една малко позната песен на Dead Can Dance, към която добавихме свое оригинално продължение. Това беше начин да изразим своята благодарност и признателност към тази голяма група.

Открих историята с Индиана Джоунс. (смее се)
Кръстоносните походи ме привличат, защото са моят портал към други светове.
Книгата Кръстоносните походи: реликви и чудеса разказва за историята на свещените реликви и мощи на християнството, юдаизма и исляма в контекста на средновековното поклонничество и кръстоносните походи; за кражбата и лова на реликви и мощи от Ориента, за пренасянето им в Западна Европа, за черния пазар, търговията и спекулата с тях, за средновековния феномен на дублиращите се и множащи се мощи и светини, за влиянието им във Византия, Светите земи и романска и готическа Европа.

Irfan е моят храм.
В The Eternal Return можеш да намериш седмата посока.
На специални концерти излизаме с две певици, които заедно придават напълно завършен вид на музиката ни. Деница Серафимова и Дарина Златкова са сред най-талантливите и оригинални български певици, които познавам и с които имаме честта да работим. С Деница сме записали трите си албума през годините, а с Дарина концертираме отскоро. Когато двете запеят заедно, се получава истинска магия. Предстоящата премиера на новия ни албум в София на 12 ноември в клуб Mixtape 5 ще е четвъртият ни пореден и последен концерт от турнето ни в страната.

Успехът е относително понятие. Вярвам, че изкуството, и в частност музиката, трябва да се прави не заради, а въпреки.
Най-обичам да пътувам и да съзерцавам красиви залези и звездни небеса.
Току-що разбрах, че моите приятели от гръцката банда Daemonia Nymphe са пуснали едно едно невероятно красиво и хипнотично ново парче на своята bandcamp страница.

Ще ми се аз да съм измислил... Нямам такива копнежи. (смее се)
Или поне да бях казал: ... И такива също. Предпочитам музиката ни да говори вместо нас.

Текст Ивайло Александров/ Фотография Славея Йорданова