Калина Вагенщайн

Калина Вагенщайн е един от най-дейните културни мениджъри у нас. През 10-те години на работата си в Швейцарската програма в София е подкрепила над 400 проекта в областта на изкуствата и културата, а понастоящем, като директор на “Арт офис”, е поела изцяло отговорността за връзките с партньори и медии, както и за цялостното комуникиране на дейността на фондацията. Има и голям принос за взаимодействието и културния обмен между българската и нюйоркската театрални школи. Занимава се с организацията и на редица фестивали, а последният й ангажимент бе в рамките на тазгодишния Смешен филм фест в Габрово, чийто програматор е от създаването му преди седем години. Той става и първа тема на разговора ни, при срещата ни с нея в парка на Военната академия. “Доволна съм от резултатите, въпреки че все ми се иска фестивалът да се развива и да обхваща повече нови публики. През тази година, за първи път имаше изнесени прожекции и в други градове - Трявна, Дряново, Севлиево. Членовете на журито се срещнаха с ученици, изкушени в тяхната професия (кино, актьорско майсторство, журналистика), започнахме и нова филмова програма в Дома на хумора и сатирата в града...”, разказва г-жа Вагенщайн. Всъщност, повод да я потърсим се яви един друг проект, за който вече ти разказахме детайлно - “Споделена визия”. Това бе и причина въпросите ни да се въртят най-вече около независимата творческа сцена у нас и начините за нейното подобряване.

Г-жо Вагенщайн, Вие сте директор на фондация “Aрт Офис“ и един от изявените културни мениджъри у нас - бихте ли споделили накратко в какво точно се изразява дейността на един арт мениджър в България и има ли разлики когато професията се упражнява на Запад?
В правилата на професията няма разлики. В моето разбиране, един културен мениджър трябва да подпомага артиста в неговата работа, като поема тази част от задълженията, които биха отнели от творческата му енергия и така биха застрашили качеството на продукцията. За съжаление, у нас най-често самите артисти менажират проектите си - дали поради липса на подходящи компетентни хора, дали заради недостиг на средства, а най-често и по двете причини. Това неминуемо се отразява на резултата, защото трябва едновременно да мислиш за арт концепция и за осигуровки, за достигане до правилните публики и отчетни документи. Може би това е най-съществената разлика с развитите в културно отношение страни.

Вие сте част от фокус групата “Театър” на проекта “Споделена визия” - какво Ви мотивира да се включите?
За съжаление, други ангажименти ми попречиха да се включа пълноценно в работата на фокус групата, но участвах колкото ми позволиха силите и времето. В този смисъл, не мога да се чувствам равностоен член на екипа, но много се надявам да съм успяла да помогна. Отговорът на предишния въпрос е моят най-силен мотив: много искам творците най-сетне да се съсредоточат в основната си и най-важна работа, а в същото време да има достатъчно подготвени хора, които убедено я организират, като я уважават и ценят, и подпомагат случването й по най-добрия възможен начин. Това е дълъг процес, но ми се струва, че все пак вървим в правилната пососка, включително и чрез този конкретен проект. От друга страна, мисля, че е изключително важно, че Столична община чрез различните си инструменти за подкрепа на сектора участва активно в него, за да стигнем всички заедно до позитивен резултат.

Може ли да очертаете някои важни моменти от предложението за изготвяне на Стратегия за подобряване на независимата театрална сцена в София?
Според мен всеки елемент е еднакво важен, затова говоря за процес. Изваждането “пред скоба” на една част за сметка на друга може да минира усилията - дали е по-важно просто да се увеличат средствата за култура? Или да се заложи на повишаване на компетенциите на артисти и мениджъри? Или да се създадат повече пространства, които да представят алтернативна арт продукция? Или да се засилят контактите с чуждестранни партньори? Мога да продължа да изброявам, но не мога да избера една единствена посока...

Когато става въпрос за подобряването на независимата творческа сцена, един от най-дебатираните фактори са именно пространствата, в които артистите могат да оперират и работят, а публиката - да посещава. Има ли достатъчно подобни пространства понастоящем и по какъв начин би могло да се създадат нови такива?
Бързият отговор е “Не, няма. Не са достатъчни”. Но точно това може да ни обедини. Защото не е най-важното просто да се открият нови пространства, а да се менажират разумно, да намерят своя точен профил, да открият верните си публики. За това е необходима обща мисъл и много координация на усилията.

Всъщност, какво е положението с независимата театрална сцена в столицата и генерално в страната, според Вас?
Това е много дълга тема. Ако трябва да отговоря накратко: голяма част от независимата сцена е концентрирана в София и това е проблем. Ситуацията се подобрява, но много бавно. Спешно трябва да се търсят посоки и начини за обща работа на артистите от различните градове и разпространение на готовата културна продукция, така че тя да достигне до нови публики. Приятно ми е да кажа, че ”Арт Офис” работи изключително активно в това направление.

Вие работите с множество западни партньори, сред които The Drama League, New York - какви са паралелите и разликите в двете театрални системи - българската и американската?
О, още една ужасно дълга тема. Програмата, по която работим с Drama League, датира от 2009 и досега над 150 творци от двете страни са се възползвали по различни начини от нея - пътували са, за да се запознаят с работата на колеги и да създадат нови контакти, участвали са в уъркшопи и резиденции, за да развият нови умения, работили са в смесени екипи, за да сближат и обогатят артистичните си концепции... Истински вдъхновяващото в тази програма е именно голямата разлика в двете театрални системи: драматургичният текст като движеща сила на американската и режисьорската концепция като център на българската/европейската. Това прави контакта толкова любопитен и пълен с нови енергии. Паралелът е, че и на двете места има безкрайно много хора, които търсят нови територии за творчество и експеримент. А всичко това става възможно, благодарение на силната подкрепа, която ни оказват Фондация “Америка за България” в София и Тръстът за взаимно разбирателство в Ню Йорк.

Много от независимите твори у нас, в частност много актьори, се демотивират пред финансовите трудности, които съпътстват този бранш - какво могат да направят те? Какво бихте ги посъветвали?
Ето още един паралел с предходния въпрос: противно на всеобщото мнение, да си артист в САЩ е изключително предизвикателство и ежедневна битка. И можем да се поучим от неуморността и духа на американските ни колеги. Разбира се, има и такива, които се отказват или решават да сменят професията. В това няма нищо лошо или осъдително. Но, ако наистина си убеден, че това е твоят път, точно парите са последното нещо, което трябва да те откаже.

Демотивиращо действа и схващането, че у нас, че шансът даден актьор да получи добра роля или да добие популярност, до голяма степен се определя от това какви лични връзки и познанства има - съгласна ли сте и може ли да сравните тази ситуация с държави като Швейцария или САЩ?
За мен най-важното са не връзките, а шансът - да си на правилното място в правилния момент. Но за това трябва и да се работи - няма как да ти се случи, ако си седиш вкъщи и се оплакваш. Опитвай, търси, не се отчайвай и най-важното - вярвай в себе си, вместо да губиш време да се питаш как точно е дошъл успехът при другите.

Може ли да ни посочите някои алтернативни и работещи методи на финансиране на едно независимо представление?
Не разделям начините за финансиране на традиционни и алтернативни, защото мисля, че няма нужда наново да се измисля колелото. Всичко вече съществува някъде като практика и информация. За мен най-важното е да се полагат постоянни усилия за повишаване на капацитета на мениджърите и артистите в изпълнението на културни проекти. А в момента у нас няма ресурсни центрове, които да се занимават с това и няма финансов инструмент, по който да се кандидатства с такива проекти. А това неимоверно ще подсили средата.

Споменахте Общината. Каква е настоящата роля на държавните органи в независимата артистична сцена в България - и по-важното - каква би могла да бъде тя с оглед на подобряването й?
Публичните институции (независимо дали са държавни или общински) би трябвало да оказват финансова и логистична подкрепа на сцената и да участват в общ процес за подобряване на средата. За съжаление, ситуацията е много по-позитивна по отношение на общините, отколкото на Министерството на културата, чиято водеща роля в тази област би трябвало да е очевидна.

А, може ли да ни разкажете малко повече за проекта на Арт Офис “Разработване на механизъм за сътрудничество между общините и независимия артистичен сектор в светлината на добри европейски практики”?
Това е проект, финансиран от Програма “Европа” на Столична община за 2016. Той продължава многогодишното ни усилие да направим възможни сътрудничествата между общините и независимия сектор, и то не в един отделен град, а в цялата страна. Под ръководството на гл.ас. Нели Стоева от Софийския университет проведохме задълбочено изследване на инструментите за подпомагане на културни проекти в осем града и поканихме на работна среща повече от 50 техни представители - общинска администрация, общински съветници, независими организации и индивидуални артисти. Заедно разгледахме възможните позитивни промени и кой от градовете е разработил практики, които могат да се приложат и другаде. Обещахме си да не спираме да се срещаме, като вероятно в бъдеще домакинството ще поемат някои от нашите партньори от страната, като така покажат активност и интерес към продължаване на процеса.

Как виждате бъдещето на българската театрална независима сцена?
Искам да я видя силна и обединена, търсеща нови творчески посоки и говореща на свой собствен език. Да разполага с много и различни културни пространства, които формират ясен естетически профил и развиват верни публики. Да преодолее изолацията и да стане част от европейски и световни културни процеси. Да се въоръжи с армия от добре обучени и мотивирани мениджъри, които оказват цялата подкрепа, от която артистите се нуждаят. Много ли искам?

Текст Мартина Панайотова/ Фотография Славея Йорданова