Каролина Далкалъчева

В 11 клас иска да се занимава с илюстрация, но не след дълго я връхлита идеята за театъра като единствения възможен живот за нея. По същото време чете Майстора и Маргарита, което никак не е случайно. Тогава все още се е играел спектакъла на Теди Москов и тя го гледа в Театъра на Армията. Остава впечатлена от визуалното представяне на романа на Булгаков и след това пътят към сценографията свети като единствена посока за Каролина.

Мислех си да стана художник.
И станах. Родителите ми казаха, че като стана четвърти клас, ще ме запишат на уроци по рисуване. Записаха ме и оттогава не съм спирала да рисувам.

Заобиколена съм от обичащи хора. Всички около мен са хора на изкуството.
Добрият екип е важен, защото той е всичко. Екипът е машина, жив организъм. Ако нещо в него не работи както трябва, той се скапва и не изпълнява функциите си. В екипа е важно доверието от всеки към всеки, че ще си свърши работата.

Вкъщи ме смятат за чисто луда.
Сред приятелите съм абсолютна фурия.
Пред непознати минавам за много обрана.
По душа съм каква ли не. Зодия близнаци съм и в мен бушуват над двайсет различни персонажа.

Не мога да работя без любов. Трябва да има любов в работата, в екипа и във всеки материал, който използвам.
Проблемът ми е, че все още не съм се научила на търпение. Много съм взискателна, понякога дори невротична.

Работя много интуитивно, независимо дали като художник или сценограф. Усещам нещата преди да се случат. Достатъчно ми е да знам само заглавието, да прочета резюме за сюжета и идеите веднага нахлуват в съзнанието ми. Когато бяхме първи курс в Академията, ни дадоха един списък със задължителни драматургични текстове. Още докато ни ги изброяваха, ми направи впечатление Соната на призраците от Стринберг и си казах: „Аха, това е моят дипломен проект." Четири години по-късно осъществих точно тази пиеса за дипломирането си.

Блокирам, когато съм преуморена.
Грешките са неизбежни. Вярвам, че по пътя трябва да има грешки, за да знаеш накъде да вървиш.
Компромисите не са лош избор. Когато работиш в екип е важно да правиш компромиси, стига да не са с личното светоусещане. Те са израз на разбирането ти към нуждите на другия, на желанието ти да се поставиш на негово място, да погледнеш от неговата перспектива, да влезеш в неговата роля.

Работата е всичко. Обожавам работата си. Искам да работя много, непрекъснато, да влизам от проект в проект, от представление в представление. Имам много енергия и искам да се развивам и да реализирам идеите си.
Моята работа е като слънчев пролетен ден, готов за нов живот и предизвикателства.

Театралната сцена е домът на моята душа. Там се чувствам на мястото си.
Една постановка се рисува с въображение. Представям си персонажите като реално съществуващи хора и провеждам мислен диалог с тях. Задавам им въпрос, чрез който те да се опишат и да ми разкажат за себе си. Така попълвам информацията там, където не ми стига за изграждането на образа.

Костюмът е знак, той говори за образа. Като обличам актьорите, не им слагам просто някакви дрехи. Дрехите са изразни средства, с тях се превръщаме в ходещо изкуство. Има значение как изглеждаш и защо изглеждаш по този начин. Костюмите разказват история. Те трябва да бъдат красиви, функционални и да носят послание.

Зад завесата се крие една паралелна вселена. Тя е най-точният метод да проверим кои сме ние.
Най-добрият приятел на сценографа е мащабната линийка.

Скачам в дълбокото от високо.
Съревновавам се с пространството и времето. А как... аз си знам.

Успехът е непостоянен. Той е душевен мир в някакъв момент от време, когато си балансирал между задачите и си доволен от изпълнението им.
Най-обичам да обичам.
Никога не знам какво да очаквам. Всъщност, какво можеш да очакваш?

Ще ми се аз да съм нарисувала картината „Островът на мъртвите“ на Арнолд Бьоклин. Тя е страшен двигател за моето въображение.
Или поне да бях казала: „Leben ist nicht das Gesagte, sondern das Sagen, nicht das Bild, sondern das Bilden.“ - Gerhard Richter.

Последната работа на Каролина е върху спектакъла Дванайсета нощ,
чиято премиера е този март на сцената на МГТ Зад Канала.

Текст Ивайло Александров / Фотография Славея Йорданова