Катя Петрова

Усмивката й е като ръкостискане, а от лицето й струи доброта, любопитство и невероятна харизма. Смехът й е заразителен и чист като детска песен. Или като изворна вода. Няма начин да не си гледал поне един от необикновените й куклени спектакли за възрастни и за деца. Припомняме ти ги не защото не ги знаеш, а защото уловихме невидимата им и деликатна вътрешна връзка там, където се пресичат съдбите на различните, които знаят цената на свободата и дълбоко са изстрадали насилието над индивидуализма в едно лицемерно, оковано в страх и подозрения общество. Ние, врабчетата по Й. Радичков, преведен на различни езици и игран по целия свят, История за чайка и банда котараци по Луис Сепулведа, Цар Шушумига от К. Илиев (с невероятната сценография на Рин Ямамура, един от най-награждаваните по света български спектакли, феномен в новата история на кукления театър у нас), Приказка за Скитника крал по Карел Чапек, Автобиография по Бранислав Нушич, Бурята по Шекспир, Колекционерката от Р. Чичев, Семейство Замза по Кафка и още. Всяко от тези много специални и напълно различни едно от друго театрални преживявания е дълбоко и силно, леко и цветно дишане в разнообразен ритъм - експресивен, джазов, вълнуващ, мигновено запомнящ се, зашеметяващ. Освен куклен режисьор, Катя Петрова е и впечатляващ театрален педагог, хуманист и автор на куклени, анимационни и документални филми. Куклите й са условни, но посланията й са конкретни: вертикални и отвъд границите на материалната парадигма за света. В което няма нищо чудно. Предлагаме ти някои от най-искрените и дълбоки прозрения, които могат да се прочетат като шепот в тишина или като изящен ромон в топлите прегръдки на джаза.

Като дете, а и сега, обожавах да гледам филми. Имах един приятел, който беше прожекционист и ме пускаше в кабината. Когато гледах Тигърът на седемте морета, исках да стана капитан на кораб. Когато гледах Кръстникът, исках да съм бос от мафията. Когато гледах Амаркорд, исках да стана актриса. Когато гледах Ах, този джаз, исках да съм хореограф. Когато гледах Професия репортер, исках да съм журналист. Когато гледах Шофьор на такси, исках да съм таксиметров шофьор в Ню Йорк... (смее се)
И накрая станах режисьор.

Събуждам се с петте тибетски упражнения. Много обичам един стих на моята дъщеря:
Събуждам се с дъжда.
Пея моите песни за слънцето.
Нося пера на птици в косите си.
Вятърът е дъхът на сочните ми устни...
Дафина Георгиева-Роня

Заобиколена съм от хора, на които вярвам. С тях взаимно се провокираме: мечтаем, фантазираме, забавляваме се.
Вкъщи ме смятат за различна, свръхемоционална, прекалено влюбена в хората.
По душа съм всеотдайна, чувствителна, интуитивна и... сложна. (усмихва се) През целия си живот съм била спонтанна. Понякога избухвам като торнадо, друг път съм спокойна, в хармония със себе си и света. А понякога замръзвам като в ледников период.

Идеите идват почти винаги неочаквано. Връхлитат ме, досаждат ми, изваждат ме от равновесие. А друг път ги търся.
Блокирам, когато се сблъскам с несправедливост и с невъзможност да реагирам. Понякога само една несправедлива дума или жест може да убие човек. За съжаление, хората отминават тези неща.

Грешките ми помагат да спра, да се огледам и да преценя ситуацията. Те са част от намирането. Това са някои от уроците, които трябва да научим по пътя. 
Компромисите са част от живота, но не бива да преминат границата на собственото ни достойнство.

Работата е най-голямата ми страст. Моето най-голямо влюбване. Онова състояние на духа, което прилича на пътешествие. Така се откъсвам от земното притегляне и се приближавам до божественото.

От моята научих, че с всеки нов спектакъл трябва да започвам всичко отначало. Наученото до този момент не ми помага, защото трябва отново и отново "да откривам велосипеда". Забравям всичко натрупано до момента и се впускам като хрътка: помирисвам въздуха, за да открия правилната посока. Винаги се поставям на мястото на актьора. Само тогава мога да го усетя, провокирам и вдъхновя, да „отключа" природата му. По този начин създавам кръг от съмишленици.

Театърът е споделен живот. Смелост. Общо дихание. Заразителна игра. Отстояване на идеи. Невероятно красива лудост.
Никога не работя без съмишленици. Хора от моята кръвна група, с които дишаме заедно.
Добрият екип е изключително важен за процеса. Още повече, когато се базира на лабораторна работа, на експеримент, на откриване на нови изразни средства като театрален инструментариум.

Най-важното за един режисьор е да изследва механизмите на случващото. Да намери Пътя и да отключи въображението на актьорите към импровизацията, за да извади индивидуалностите им. В режисурата най-много научих от Юлия Огнянова - тя е моят учител и духовна майка. Винаги съм била респектирана от рентгеновия й поглед за всички невралгични проблеми в обществото и в човека. Забележителен диагностик! Юлия ни съветва да правим театър в епицентъра на това, което най-много ни вълнува. Тя обича да казва: „Помисли си къде те стяга чепика".
Импровизацията прави спектакъла по-жив, по-истински, по-кислороден. Дава свобода на актьора. По този начин той се чувства съавтор на спектакъла. Зрителят пък има усещането, че представлението се създава в момента на неговото случване.

Съревновавам се със себе си. Или със собствената си потребност за създаване на добри спектакли.
Скачам в дълбокото, когато нещо ме хване за гушата. И не се страхувам, че може да се удавя. Ех, понякога се налага като барон Мюнхаузен да се измъквам сама за косата... (смее се)
Успехът е относително понятие (справка, Айнщайн). Лично за мен успехът се крие в онези няколко секунди тишина в тъмното, онзи свещен миг на творческо единение между актьор и публика, когато залата е затаила дъха си... малко преди да избухнат аплодисментите.

Животът е "игра с много правила, но без рефер" (Йосиф Бродски).
А моят е "ab imo pectore". От дълбините на сърцето.

Най-много обичам свободата. Човек не бива никога да е безучастен към съдбата си. Да не се поддава на механизмите, които го карат да се чувства виновен. Да не хлътва в страховете си и винаги да се бори за личната свобода, която е първото и основно човешко право. Творчеството ми дава усещане за свобода. Музикалният еквивалент на свободата е джазът.
Джазът е ритъмът, в който диша моят театър. Затова винаги работя с джазмени: Румен Тосков-Рупето, Христо Йоцов, Вапиров, Роко, Я-Я и други. Харесва ми климатът, който обгръща джазовите музиканти. Те се разбират само с музикални фрази и могат да се провокират без думи, а публиката обожава това.

Забелязала съм, че сякаш хората са започнали повече да се усмихват. Или поне тези около мен... (усмихва се)
Никога не знам какъв ще е резултатът от спектаклите, които започвам да правя. А и не желая. Споделям напълно максимата на Питър Брук: "На първата репетиция слепият води слепци".

Току-що разбрах, че 2 момчета на 18-години са пребили почти до смърт едно 3-годишно дете. Това ме парализира...
Ще ми се аз да съм измислила ДНК - генетичният код. Според мен, театърът прилича на генетична лаборатория. Там се конструира ново ДНК на героите, което променя напълно техните взаимоотношения. Режисьорът обогатява вече създадения от автора генетичен код, сменя кръвните клетки, прави въздуха, които действащите лица дишат - прозрачен, ефирен и катализиращ. Да, ще ми се аз да съм измислила ДНК! 
Или поне да бях казала: "От сънища направени сме ний".

Огорчавам се, ако ме предаде близък приятел. А приятелят е половината ни душа...
Търся начин невъзможното да стане възможно. Поне на сцената.

Ако не бях човек, щях да съм птица или куче. Кучетата общуват с хората по-добре, отколкото ние самите помежду си.
Искам един ден хората да намерят общ език. Мисля, че нещо в човешките отношения трябва да се промени из основи. Искам един ден да се събудя и да видя, че любовта е повече от омразата.

Уморява ме бездушието. Празните погледи. А най-много ме уморява безразборното дърдорене. Сега всички говорят, говорят, говорят. Почти никой не умее да слуша другия. Хората не умеят да се чуват. Няма взаимно разбиране и емпатия.
Почивам си като слушам джаз (най-вече спонтанна музика). Или чета. Неслучайно тибетците казват, че човек трябва да отделя поне 1 час всеки ден за личното си пространство. Да остава сам.

Моят истински момент е сумракът. Часът на синята мъгла. Тогава нещата не са толкова конкретни и очевидни, формите се размиват. Сумракът е магия, която отключва въображението. Тогава съм в най-добро състояние на духа. Обожавам гората на свечеряване. Дърветата оживяват и се превръщат в приказни видения. И луната...

Заспивам с надеждата, че утрото е по-мъдро от вечерта.
Сънищата ми помагат. Когато правя спектакъл, сънувам фрагменти от ситуации и лица, странни образи от други светове, сюрреалистични събития, които някога са се случили или предстои да се случат...

Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова и личен архив на Катя Петрова