Красимир Кръстев-Rassim

Мислех си да стана пилот на изтребител, но не можах - по-висок съм с 5 см от допустимото. По едно време тренирах усилено футбол, но спрях, защото не ми хареса поста, който ми предложиха - вратар.
Исках да играя с номер 9 (усмихва се). Обаче рисуването ме преследва от малък - от IV клас ходя на уроци, за да ме приемат в Художествената.

Ателието ми е с високи тавани (поглежда нагоре) и с лек гръб, така да се каже, завет, с хоризонт на запад. Виждам кубетата на „Александър Невски", както и мол Сердика, което особено ме дразни. Преди на неговото място имаше гора и кварталът беше по-красив, но като цяло гледката се запази.

Напоследък прекарвам повече време със сина ми Илия, който е на седем, и с жена ми. Преди излизах по-често, но да си художник е самотна дейност, не остава много време за социален живот.
90-те години бяха по-бурни. Падна комунизмът, влязох в Академията и имах повече приятели, или по-скоро съмишленици. Тогава направих и две от най-важните си работи като Дрога и Корекции.

Наричали са ме как ли не. През 1996-а излезе мой плакат в списание Изкуство/Art in Bulgaria - аз съм с едни жълти ръкавици и заплашвам старите художници, че ще ги смачкам. Беше провокиращо, но добронамерено. Тогава чух да казват: „Хубаво момче, ама турче".
И до ден-днешен някои си мислят, че съм турчин - заради името. А то всъщност е име в името, не е псевдоним, нито марка. Покрай Корекции (96-98) пък са ме наричали и „мутра". Аз просто направих жива скулптура от тялото си с идеята да покажа представата за естетическа мъжка фигура по онова време, като използвах средствата на бодибилдинга. Не виждам къде е естетиката при тогавашните мутри и борци.

Сред приятелите минавам за луд, може би, не знам.
Така и не разбрах какъв съм всъщност. Имах един проект - ходих почти година на психоаналитик, за да ми направят портрет, да ме опишат луд ли съм, нормален ли съм. Обаче не се получи, водиха си записки и накрая нищо не ми казаха.

Най-големият ми недостатък е, че съм доста невъздържан и винаги казвам това, което мисля. А хората сякаш искат да бъдат лъгани, може би защото другото не могат да си позволят. То и в изкуството казват, че не е много хубаво да си искрен, но аз не съм съгласен - художникът трябва да е честен.

В момента работя с органични материали като моторно масло и урина. Искам да се върна към корените на изкуството, когато авторът сам е правил боите си - за мен това е голямо предизвикателство. Днес художникът повече от всякога трябва да създава, а не да разрушава, тези неща като епохи вече са минали.

Идеите идват по всяко време. През 90-те например често ставах през нощта, казвах си - това трябва да го направя - и започвах да действам.
Блокирам, когато нещата не зависят изцяло от мен. Изнервям се. Рамките за последната ми изложба например се оказаха твърде големи за България.

Идвало ми е и да се откажа само веднъж. През 98-а правих една инсталация, която се финансираше от френска фондация, но изискванията им непрекъснато се променяха и накрая не ме подкрепиха. Отчаях се, но изложбата се случи, и то в дрезденския Deutsches Hygiene-Museum. Не ми се говори повече за това.

Грешките може и да не са никакви грешки, зависи от гледната точка. Аз съм на принципа „Всяко зло - за добро".
Компромисите са задължителни в отношенията с хората, но в изкуството - никога.

Рисуването е несравнимо. Раждането на сина ти, обичта, секса, ако искате (въпреки че може и да е отвратителен), са все хубави моменти, които човек е добре да изживее. Но са далеч от усещането да създадеш триизмерен образ върху хартия.
Изкуството е лукс, който не всеки може да си позволи. Клише е, но е много трудно да издържиш, и точно това му е интересното.

Съревновавам се със себе си и непрекъснато се опитвам да се надскоча.
Чувствам се успял, когато съм спокоен или по-скоро доволен от себе си. Това рядко се случва, ама (клати глава)...

Забелязал съм, че България е несъвършена. Не, че има перфектна държава, но тази страна не само, че не дава възможност за изява, ами и пречи.
Харесвам нещата на Кристо. Добре че беше комунизмът да го изтласка от тук, иначе днес нямаше да е това, което е. За мен той е най-мащабният художник в цял свят.

Сега отивам до ателието, за да пробвам нещо, но само за малко. След изложбата имам нужда от почивка, да осъзная какво съм направил.

Последната изложба на Rassim от серията Маслена живопис
е до 17 февруари (петък) в галерия Credo Bonum.
Повече за нея - виж тук

Фотография Васил Танев