Красимира Хаджииванова-Красита

Не сме сигурни дали познаваш Красита лично, съвсем възможно е да не си я виждал никога. Има огромна вероятност обаче да си чел нейни статии в някои от най-големите родни електронни медии. И не просто да си ги чел, а да си се свличал от стола пред компютъра на земята от смях, докато го правиш. Огромна е вероятността да следиш личния й блог или профила й във Facebook, защото именно това правят стотици млади и будни хора в България. Правят го, защото Красита едновременно вдъхновява и го прави по начин, по който неминуемо ще докара усмивка на лицето ти - и всеки, който я познава ще го потвърди. Отскоро майка, Красита стана дори още по-социално активна. Заедно с няколко други млади дами даже основа цяло движение. Питаме я какви ги върши по време на разходката ни в любимата й Докторска. Започва да ни обяснява и тук е моментът да млъкнем, защото - когато Красита говори, и царят мълчи.

"Честно казано не съм много сигурна. Откак родих рядко помня какво съм правила дори предния ден - от 2015 имам спомени за около пет дни, за 2016 - за около два. Общо - една седмица, но разпокъсана във времето. Все пак, имам усещане, че правя разни важни неща - подготвям за пускане един уеб проект с още един човек, пиша текстове, храня и приспивам бебето, а когато се сетя - храня и котката, но без да я приспивам. Поне тя може да заспива сама. Освен това с още няколко пресни майки направихме Facebook групата Път за бебешки колички, в която показваме колко непригоден за колички град е София. Ако влезете в групата, ще видите стотици снимки на идиотски инфраструктурни решения, стърчащи железа, стръмни подлези с още по-стръмни рампи, по които никой не може да слезе с количка, дупки, непревземаеми бордюри, стърчащи шахти. В този град капаците на всички шахти стърчат. Защо? Толкова ли е трудно да са равни? За градския транспорт не ми се говори - ако има майка, която е успяла да качи сама количката в някой автобус, да ни се обади, за да я снимаме."

Мислех си да стана съдия, хирург, следовател и археолог, искаше ми се някакси едновременно да съм всичко това, но не станах нито едно от изброените, дори и по отделно. Все още мисля че щях да съм чудесен археолог-хирург.
И станах... и аз не знам, никога не мога да обясня като хората какво точно правя. Мисля че станах сравнително читав човек, който знае, че в множествено число не се пише и-кратко (деклараций, калорий, телевизий, струй). В днешно време и това е много!

Заобиколена съм от хора, които прохождат, падат си на главата, бъркат си в очите с вилица и могат да се пуснат по пързалката четиристотин двайсет и седем пъти за един следобед. Иначе пространството е пълно с всякакви хора и някои от тях не искам да ги доближавам. Не е необходимо пък всички да сме си близки. Човеколюбието понякога е преувеличена добродетел.
Добрият екип е важен, защото нещата се случват по-лесно и приятно. Няма по-ужасно нещо от това да работиш или живееш с хора, с които не се понасяш.

Вкъщи едни доскоро ме смятаха за млекомат, други - за нещо, което носи безкраен брой пакетчета с котешка храна, а мъжът ми вероятно ме смята за луда, но не се издава, за което му благодаря.
Сред приятели минавам за смешна, импулсивна и малко нетактична. Не знам и аз - дано да минавам за нещо. Ще е тъпо, ако минавам за едно нищо.

По душа съм дето викаше Мая Новоселска в Улицата - "Колко съм стройна, колко съм симпатична, колко съм чаровна! Аз съм изумруд! А пък ако знаете колко съм тъпа!!".
Никога не работя без лаптоп и телефон, както и с хора, които ми надничат в монитора или ме тупат по гърба. Много мразя да ме тупат по гърба.

Проблемът ми е, че тук нещо е тотално объркано. Има прекалено много хора, които четат, вярват и споделят глупости. Всичко е ШОК! ГРЪМОТЕВИЦА! ДЪРЖАВАТА Е РАЗТЪРСЕНА! СЛИВА РОДИ БОБ! Чакат Ванга да им каже кой ще ги оправи. Тук все някой чака да го оправят. Лекуват рак със сода, пият урина и отслабват с настърган джинджифил и сиропи. Бият се с палки и бухалки по улицата, ходят да хвърлят салфетки, убиват кучета и котки, карат с триста по магистралата и се снимат. Неграмотни са - виждала съм така написано изречението "Това е любимото ми телевизионно шол". Тези хора гласуват, определят разни неща. Затова ли отидоха толкова години еволюция, затова ли има 1 милиард сайта в интернет? За да се споделят клипове на самолети, които ни пръскат с бронхопневмония и въшки.

Идеите идват, когато парите свършат. Тогава идеите направо препускат, ще си счупят краката от бързане - да ги питаш къде са били преди това.
Блокирам, когато шофирам и някой кисел нервак започне да ми светка с фарове и да ми дава зор да се махна на се-кун-да-та. Не знам какво очакват. Да не съм хеликоптер? Според мен ей така стават масовите убийства - на някой му писва да му светкат и да го натискат, превърта и ето ти пет трупа на пътя. Това със светкането и натискането трябва да стане престъпление по смисъла на наказателното право.

Житейските грешки са съвършено приемливи, стига все пак да си ги записваш някъде в главата и да не ги повтаряш повече от петстотин пъти - на петстотин и първия вече се превръщаш в пълен идиот. Виж, правописните са неприемливи - просто не мога приема насериозно човек, който не може да пише разбираемо. Насилвам се, наистина, но не мога.
Компромисите... ох, колкото и да е клиширано, не може без тях. Иначе трябва да ходим да живеем по чукарите с орлите. За по-състезателния тип хора са трудни, но помагат да не се избием или полудеем.

Работата е като захарта - все си викаш, че ще я откажеш, защото е вредна, но не можеш. Пристрастяваща е - веднъж почнеш ли, цял живот няма спиране. Трябва да има някакъв контрол - примерно, да се работи само вторник, сряда и четвъртък (до обед). Понеделниците - в никакъв случай! Ако някога ми падне възможност, ще направя понеделника почивен ден. Такъв гаден ден, проваля ти цялата неделя - още от събота започва да ти става неприятно, като знаеш, че идва понеделник. Ето това е работата - понеделник.
От моята научих, че интернетът е като глобална вакуумна тенджера за общо ползване - един слага нещо в нея, друг бърка и си го взима, и вика - "мое е". Освен това, за една минута може да те направи на трътка - като онази нещастна жена, Жюстин Сако, която се пошегува в Twitter, че отива в Южна Африка, но там няма как да хване СПИН, защото е бяла. Ако не сте чели историята на така наречения ѝ живот след този туит, направете го - много е поучителна. Интернетът е велико нещо - хем е хубаво, че го има, хем трябва да имаш едно наум, че може да те сдъвче и изплюе и на никого няма да му пука, че си плюнка на земята. Изобщо, ако вземе да свърши някой ден, не знам какво ще правим.

Скачам в дълбокото, когато го взема за плитко. Миналото лято ми се случи - слизах от една лодка, която ни остави близо до брега. Не знам защо си представях, че е плитко - ще протегна небрежно крак и ще стъпя на дъното. Метнах се като кашалот, добре че не удавих другите хора наоколо във вълната, която предизвиках.
Успехът е субективно усещане. За едни е да спечелиш 500 000 лева от талончета и да те дадат по телевизора, за други - да направиш реформа, за трети - да построиш нов етаж на вилата. Успех е всичко, което те прави щастлив, но без да падат жертви по пътя към него.

Най-обичам да съм си свършила работата и да мога да блея на спокойствие. Човек трябва да има възможност да блее! Dolce far niente му викат италианците, а аз на тях им вярвам.
Забелязала съм, че на много места в София табелите за пешеходните пътеки са поставени... на пешеходната пътека. Един вид, указват, че това е пешеходна пътека, а не сладкарница или басейн, в случай, че някой се е объркал. Не искам да се правя на интересна, но подозирам, че ако ги сложат 10-20 метра ПРЕДИ пешеходната пътека, шофьорите ще имат повече време да реагират.

Никога не знам кое е ляво и кое - дясно, когато шофирам и някой друг ми каже - "Ей тука завий наляво!". Пълен спек. Затова, като карам някого, съветвам да ми се дават знаци с ръце и указанията да са във вида - "насам и натам", плюс изпъване на пръст в желаната посока. Така се избягват недоразуменията и срамът е по-малък.
Току-що разбрах, че "Немска кокошка снесе от раз цял омлет (СНИМКА)" - така ме информира един от новинарските ни сайтове. Аз като казвам, че интернетът е велико нещо! Ето, сега ми хрумна хубава бизнес идея - да се разработят кокошки, които снасят цели омлети - с гъби, с шунка, със сирене, асорти. Ще пестим от ток и човешка ръка.

Ще ми се аз да съм измислила Google, принтера, телбода. Или ластичните гащи, като Сара Блейкли, която е милиардер. От стягащи гащи!
Или поне да бях казал: "...Еврика!". Без да тичам гола по улиците.

Текст Мартина Панайотова/ Фотография Славея Йорданова