Лято със солен привкус

12 юни

Само 5 часа следобед е, а на мен вече ми се ходи на море. Мисълта за синьото безбрежие е пуснала котва дълбоко в съзнанието ми и не ме напуска.

Защото лятото е време за вълни и неусетни солени дни. За шоколадов тен и ванилов сладолед. Време за слънчеви лъчи и свеж морски полъх. Искам да стъпвам по калдъръмените улички на Созопол и да се спирам пред всеки художник, който твори изящество с четката си. Да си взема картина с бели платноходки и розови облаци. Да я закача над леглото в малка уютна стая под наем в някоя квартира, сгушена под високи липи. За да виждам вълните, още в момента, в който си отворя очите. Бленувам за всеки изгрев на слънцето, кротко показващо се зад хоризонта. За разказите на рибарите, които се връщат с малките лодки и големите мечти. Искам синьо лято със солен привкус.

17 юни

Сутринта ми започва с кафе и лимонада. Хубава комбинация, но не колкото тази от студено фрапе с малко песъчинки, полепнали върху чашата. Все пак се примирявам и го пия така. Малко ми горчи, а захарта не помага. По-сладко ще ми е с морска сол. Сядам на терасата ми срещу високите градски блокове. Замислям се колко истории са виждали тези малки прозорци в натовареното ежедневие. Въпреки множеството случки и събития, които стават тук, аз винаги знам кой ден от седмицата е и колко точно е часът.

След малко тръгвам към офиса. Докато пътувам в трамвая, забелязвам хората с малки куфарчета и прекалено стегнати вратовръзки. На всеки две минути поглеждат към часовниците си. Притеснението дали ще са навреме се чете в уморените им очи. В големия град е така - винаги имаш чувството, че закъсняваш. Дори всъщност да си подранил. А на морето никой не бърза. Всеки живее сякаш в тази едноседмична почивка, която е планирал с месеци, има цялото време на вселената. А то винаги се изнизва неусетно. И така до другата година.

…Сядам на бюрото. Пред мен стои купчина документи, които трябва да прегледам до обяд. Трудно ми е да се съсредоточа. Мислите ми са насочени в съвсем друга посока. На изток от работата - към рая. Моят син рай. Някак си успявам да задържа вниманието си върху материалите и ги предавам навреме. Надявам се да не съм включила в тях, без да искам, нещо за морето.

22 юни

Днес е почивният ми ден, както и най-дългият ден в годината. Облечена съм в тъмносиня рокля с бели дантели около яката. Почти като моряците. Сложила съм си мидените обеци и колието с рапани. Не нося грим, само усмивка. Вървя по нажежения софийски тротоар и си представям ситния жълтеникав пясък. Чувам чайките зад ъгъла на Народния театър и усещам свежите пръски от фонтана в градинката на “Кристал”. Продължавам да ходя. Минавам покрай пъстрите сгради в центъра. Предпочитам красивите цветя в Морската градина. Виждам оранжевите нюанси на слънцето, залязващо в Южния парк, и веднага се сещам за портокаловите дръвчета в Несебър. Сядам в първото капанче, което предлага риба и картофки. Оглеждам се за кораби и рибарски мрежи. Ето ги, точно пред мен. Сърцето ми е пълно с копнежи. Липсва ми само морето.

1 юли

Косата ми е чуплива и се разпилява навсякъде. Усещам вятъра и силния аромат на сол. Усмивката ми е широка. Чувам само музиката на вълните и виждам цветните лампички, небрежно окачени в китно ресторантче наблизо. Стъпвам леко по ситните песъчинки и чувствам някакъв особен вид безтегловност. На ръката си не нося часовник. Тук не ми трябва. Утре ще забравя кой ден е. Вече вкусвам сладостта на безвремието.

Наистина съм тук. И това ми стига.

Автор: Евелина Георгиева