Максимилиан Праматаров

Да намериш ключ към работите на Максимилиан Праматаров, е чиста интуиция. Те не обичат да казват какви са, откъде идват и за какво се борят. Често са серия снимки, наглед съвсем обикновени, обаче после започваш да откриваш как някой лекичко е бръкнал в реалността или май й е прошепнал нещо неочаквано в ухото. И, без да се усетиш, ти влизат като прашинка в окото. Просто ти подхвърлят отрязък от някаква история, която искаш да научиш и която със сигурност се е случила така, както ти пожелаеш да си я представиш. Вместо да ни слушаш нас обаче да се опитваме да обясняваме необяснимото, може да го видиш в изложбата Толкова близо, толкова далече в НДК, в която участват и още десетима съвременни български артисти от различни точки на света.

Като малък исках да стана археолог, заради една книжка за гроба на Левски.
И станах, за щастие, другo.
Първата ми работа беше да пускам музика в Пънка. Музиката е огромна част от живота ми. Електроника, рокенрол, The Cure, The Jesus and Mary Chain - това са ми първите групи.
По душа съм конструктивен анархист.

От богословието научих много за хората като цяло. За добрия човек, за лошия човек...
Вярвам, че има нещо извън този свят, който започва и свършва със смъртта.
Не вярвам, че светът е създаден за шест дни.  

Фотографията ме привличаше от малък. Когато бях на 13, баща ми си беше накупил стара руска техника и с един мой съсед се занимавахме в банята - класическата система, с химията, черно-бяло...
Първите ми обекти бяха места. Много обичам места да снимам, да обикалям градове, квартали... Помня също, че фотографирах тайно една съученичка, не знам защо. По-скоро самият процес ме е интересувал винаги, запаметяването на информация. 
И до днес снимам през цялото време. Откакто имам смартфон, не мъкна фотоапарат, но снимам наистина много. Имам дори някакви негативи, които не съм и отварял...

Търся конфронтациите, полутоновете в ежедневието. Иска ми се да показвам невидимото - онова, което е пред очите ни през цялото време и точно затова не го забелязваме, детайлите, които обикновено хората не биха фотографирали. Ето и сега, докато ме снимахте, мен ме интересуваше повече шкафът отстрани, отколкото сетът на фотографа - нещо, което принципно би трябвало да забележа (смее се).
Последните снимки на смартфона ми са котки в двора на дома на съпругата ми.

Съвременното изкуство е форма на усещане. Но човек трябва първо да отвори себе си.
Най-сложно е да направиш най-простото.

Никога не работя с хора с капаци на очите.
Скачам в дълбокото, когато е слънчево.
Проблемът ми е, че съм хаотичен.
Блокирам, когато ми задават въпроси.

Обичам София заради дърветата, които ми липсват във Виена, заради есента, която тук е някак жива и красива, заради светлината през зимата, която никъде другаде я няма.
Обичам Виена, защото нищо не може да те спре да отидеш от единия й край до другия (смее се). Тя има капацитета на абсолютно функционираща западноевропейска столица, но разстоянията са много по-малки и имаш пълен обхват на града. Ако познаваш нейния ритъм, няма да ти остане време - толкова неща се случват. Също, скоро четох статистика, че всеки трети във Виена е чужденец или наследствен чужденец, което й дава много цвят. Освен това е прекрасно място човек да кара колело по улиците. И е близо до София. 

По стените вкъщи имам произведения на млади артисти, с които съм си разменял работи. Имал съм късмета хората, които харесвам, също да харесват мои неща. Имам и един много красив акварел, който си купих от битака. Не знам от кого е, но е отпреди стотина години. Езеро, планина, дървета и няколко чертички с червена боя - случайно изцапано. Отдалеч приличат на ято птици, които се въртят в кръг. А те се въртят, когато долу се случва нещо, нали? Ей това ме хвана. Платих две евро за тази картина и е една от любимите ми.

Време е да изхвърля телевизора, направих го вече.
Последно плаках, защото се разделих завинаги с кучето си.
Щастлив съм, когато съм с дъщеря си.

Животът е за да се продължава.

Максимилиан Праматаров е в изложбата
Толкова близо, толкова далече до 31 декември в НДК

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев