Манол Пейков

Чий скелет криеш в гардероба?
Скелета на мъж, който се е родил на грешното място в грешното време. Както казва Меган Фокс, „днес по-голяма драма е да загубиш мобилния си телефон, отколкото девствеността си". Чувствам се в разрез с настоящето, колкото и да го приемам и да се опитвам да направя най-доброто в него.

В какво вярва един наивник на средна възраст?
В чувството за достойнство например - за мен то си остава най-фундаменталното нещо в общуването между хората. Споделям напълно и думите на Пърси Биш Шели, че поетите са непризнатите законодатели на този свят.
Накъде би отпрашил с машината на времето?
Аз не искам да живея другаде. Детството е най-съкровеният ни момент и ние имаме кармична връзка с мястото, където сме израснали. Не мога да се освободя от тази връзка. Оттук идва и страхотната драма на вътрешното емигрантство – безалтернативно е. 

Какво закусват шампионите?
Представа си нямам, аз съм аутсайдер.
Кой е шеф на фабриката за Абсолют?
Фабриката вече се задвижва, без да има нужда някой да я управлява. Машината се е юрнала по нанадолнището и няма спиране.

Какъв е героят на нашето време?
Егоист до безразсъдство. Разпадането на двуполюсната система за нас изигра положителна роля, но иронично в глобален план доведе до утвърждаването на изконно грешния вълчи модел на "безгрешния" пазарен механизъм, който управлява света. А корпоративните интереси ги е грижа единствено абсолютната стойност под чертата да расте. Говорим за цифри. Не за букви, не за хора. За мен това е нечовешко и ако не се промени, ще ни доведе до пълна катастрофа.

В колко часа идва апокалипсисът?
Мисля, че дните на цивилизацията във вида, в който я познаваме, са преброени. Ние не, но децата и внуците ни ще доживеят истинския й крах. Какво ще последва - не знам, защото Изтокът, който надига глава, не е нито по-хуманен, нито по-смислен.

Колко книги на илюзиите си изгорил досега?
В последните четири години - доста. Кризата оголва отношенията, сваля фалшивите пластове - като на война, макар и не толкова драстично. Ще прозвучи грубо, но една от драмите на България е, че тя не е преживяла тежка война. Народите не се учат от историята, казваше Вера Мутафчиева - разбират само от кютек. За пример даваше Германия и Япония, които са най-развитите държави в края на ХХ век благодарение на това колко много са страдали и колко лобут са яли. Ние не сме яли лобут. Винаги сме минавали между капките и ни се струва, че може вечно да продължаваме така - да лъжем себе си и историята, да правим непрекъснато компромиси със същностните неща. Сега кризата ни отрезвява. И дори не е достатъчно сурова.

Как се справяш с пяната на дните?
Трудно. Изкуството помага, защото не е конюнктурно и не подлежи на ревизия. Бащинството - също. Винаги съм смятал, че хората, които превъзнасят родителството до небесата, леко се превземат. Оказа се, че не е така.

Къде и как се разбиваш с цялото кралско войнство?
Предпочитам пиано баровете, защото пея. И всъщност го умея по-добре от почти всичко друго. Странно, нали? В нашето време и място малцина се занимават с това, което правят най-добре, и аз не съм изключение. Но се опитвам да бъда максимално близо до пеенето и превода на поезия - те ми носят най-голямо удовлетворение.
Какво свири вечерният тромпет?
Широк спектър от стилове и езици. Обединява ги смисленият текст, защото при мен в основата е поезията, музиката дойде вторично.

Как би умрял във Венеция?
Предпочитам да умра на своя земя и по възможност без страх. Това ми се струва най-голямото предизвикателство в живота на всеки човек. 
От кого се криеш в червената трева?
По-скоро имам проблем в другата крайност - нищо от себе си не крия, всяко действие е свързано с вътрешна потребност и изразява мен. Не знам как да притворствам, да премълчавам, да бъда друг. Просто изобщо не разбирам от политика.

Кой е твоят лек против спокойствие?
Неспокойният ми дух, който ме кара да захващам нови, различни дела, да не усядам, въпреки склонността ми да заспивам в мига и да му се наслаждавам по-дълго, отколкото е нужно. В психологията има едно течение, създадено от Адолф Адлер - той смята, че ни движи представата за нашия „fictional finalism", тоест представата ни за това какво бихме искали да сме постигнали, когато животът ни свърши. Изглежда, че моята летва е много висока. От дете са ми внушавали, че трябва да постигна нещо голямо, нещо специално, и аз никога не съм го подлагал на съмнение.

Къде изчезна повелителят на мухите?
Защо да е изчезнал? Не се ли таи по един абсолютен тиранин във всеки от нас?
Къде прокарваш острието на бръснача?
Между желанието да правя всичко непринудено и принудата да си изкарвам прехраната.

Какво слагаш в пилешката супа за душата?
Най-важното е да я сготвя с приятели и съмишленици, тогава нещата сами се случват. Подправките не са от такова значение, стига да са пресни. Не е необходимо да се следва и стриктна рецепта, хубаво е да се импровизира.
Какво пият на улица „Консервна"?
Вода, айран и фреш от портокал. В момента кофеинът временно е спрян, защото ми действа зле, иначе и кафе пия много. Алкохол - само като жест и ритуал. Ако ми се съберат сто грама за годината, пак добре. Не успявам да отключа в себе си тази страст, за която пишат по книгите. А нямам никакви нравствени или философски съображения, просто не ми е вкусен.

Какви пораснаха синовете на Великата мечка?
Хаа-хаа-хаа-ха! Май повечето станаха вампири и върколаци, а? (става сериозен) Мисля, че моето поколение, на 40-годишните, носи някакво клеймо. Ние изградихме ценностите си в едно време и в най-крехка възраст, точно когато бяхме навършили пълнолетие, идеалите ни драматично се преобърнаха на 180 градуса. Осъзнахме, че са били напълно сбъркани, фалшиви, бутафорни. Може ли да има по-голямо разочарование от това? Като да гледаш филм и да вярваш, че виждаш истинска улица с истински хора, магазини, живот. И изведнъж се оказва, че всичко е било декор, построен от шперплат, който на другия ден вече го няма. Отне ни повече от десетилетие да се съвземем и да се опитаме да намерим и преосмислим себе си.

Какво пише в записките на психопата?
Прокрадва се съмнението, че всъщност психопатията е в околния свят, а той самият е напълно нормален. Основната презумпция на понятието за нормалност е, че критерий за него са същите онези хора, които го определят. Аз например не ям плодове. Гроздето, доматите и ябълките пък направо ме отвращават, повече от човешките екскременти, да речем. И съм дълбоко убеден, че съм нормален, за разлика от всички, които си слагат тези плодове в устата. Аз психопат ли съм?
Амиии...
Ние идваме от хилядолетна история на стремеж към уеднаквяване. Но след като цветнокожите успяха да се еманципират, после и жените, а скоро, надявам се, и децата - ще става все по-ясно, че понятието за нормалност е илюзия.

Наесен Манол Пейков вади от печатницата на Жанет 45 „една от най-дискутираните книги на десетилетието" - Краткият чуден живот на Оскар Уао от Джуно Диас.
От Пекарната пък последно излязоха албумите на Оратница и Котарашки плюс номинираното за Златен глобус парче на Шинейд О'Конър от филма Албърт Нобс
„Lay Your Head Down". В края на септември чакат Юки Ямамото.  

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев