Мариус Куркински на 50: Моля се да имам още време да се понауча на още живот и изкуство

Каквото и да кажем за него би било малко. Наричат го "наподражаем", "неповторим", "гениален", а той скромно благодари и казва, че се притеснява от тези определения. "Щом още съм на сцената, значи е имало смисъл", споделя Мариус Куркински пред Actualno.com.

След няколко успешни спектакли по текстове на класика в българската литература – Николай Хайтов, той направи кино версия на разказа "Засукан свят". Филмът има привилегията  на 14 ноември да открие тазгодишното издание на "КИНОМАНИЯ", а почитателите на актьора са повече от любопитни да го видят. Представянето му съвпада с честването на 100-годишнината от рождението на Хайтов и един личен празник за Мариус - неговият 50-годишен юбилей.

Това не е всичко, с което той ни изненадва в последно време. Куркински ще завърши годината с един сборен моноспектакъл, който ще има своята премиера на 4 декември във Варна в Двореца на спорта и културата. В него ще бъдат събрани откъси от всичките му 11 моноспектакли. Ще може да се види още в София на 21 декември в зала "Арена Армеец", както и в Пловдив. Този моноспектакъл е своеобразната равносметка на актьора за всички години на сцената, както сам казва, а какви още равносметки прави за живота си и съжалява ли за нещо днес, четете в интервюто.

Вашият първи филмов проект като режисьор открива тазгодишното издание на "Киномания". Очаквахте ли подобна покана и какво означава за вас?

Това за мен е сериозно събитие, защото още като студент съм посещавал "Киномания" и съм гледал филмите на големите световни режисьори. Не съм предполагал, че някоя година и с мой филм ще се открие този форум. Представители на фестивала гледаха филма в края на юни месец и решиха, че е достоен за това откриване, което много ме зарадва. Свързвам "Киномания" и с Крикор Азарян, което е емоционална връзка за мен, с човека, който ме е учил на театър. Приемам го като едно първо признание за филма. Не мога все още да кажа "успех", далеч съм от това, но по-скоро изпитание и отговорност.

Имате няколко успешни опита с разкази на Хайтов на театралната сцена. Но защо избрахте отново този автор? С какво е специален за вас?

В Хайтов намерих едно много статично, но и сигурно пространство за живеене. Аскетично от излишна чувственост и капризност, защото той е много суров човек, много смел човек, аз не съм чак толкова. Започнах през 2010 г. с "Български разкази", продължих през 2016 г. с "Черното пиле", което днес има над 120 изиграни представления. Това се оказа за мен като един курс, една голяма школа при един голям автор. Тези всички години бяха като един институт, защото всяко представление е различно, театъра е живо изкуство, хората идват заради непосредствения контакт с душата на човека на сцената. Киното е нещо съвсем, съвсем различно, затова се притеснявам дали ще бъде толкова безапелационно поднесен разказа, както и театъра.

Вложихме доста труд, филмът нямаше да бъде възможен без продуцента Иван Тонев, сценариста Емил Бонев, Ars Digital Studio, подкрепата на Националния филмов център... и ето ни на, пак с Хайтов ще затворя един кръг, може пък и да продължа.

А защо точно "Закусан свят"?

Това е разказ написан от първо лице, обхваща целия живот на един човек, целия 20-ти век. Започнах да си представям картини и исках да го видя и в действие, да видя живота на този човек в съвсем друг вид кино разказ. Така положих усилия да определя за себе си какъв ще е жанра, начина на разказване, подредбата на епизодите, с една много солидна подготовка и една режисьорска книга, тъй като се снимаше много бързо – 3 седмици и половина, с много локации. Екипът беше опитен и успяхме да се справим. Благодарен съм на Георги Тодоров-Жози, който за мен е доайена на българското кино като художник и на Благомир Алексиев, който направи музикалната концепция на филма. Пробвахме много неща, но картината изхвърляше всякакви съвременни звучения. Сетих се за гласа на Деси Добрева, тя изгледа филма, стана и веднага влезе в студио и записа няколко вокала.

Колкото и да беше трудна реализацията, снимките бяха удоволствие, защото си в планината и имаш усещане за живот. Много съм благодарен на хората в Ивайловград. Там видях една България, която мислех, че не съществува вече. Много добри хора със запазени ценности, скромни, с готовност за помощ. Благодаря на Димитър Овчаров, който беше непрестанно с нас. Това си беше и събитие за града.

Колко различен е днешният "засукан свят" от онзи, който ни представя Хайтов?

Според мен е доста по-засукан от преди век, но това засукване е в обществен план, в това какво става между нас като хора в обществото, в душевен план. Не мога да кажа, че за всички хора е засукан, има хора с непоклатимо мислене, но има и такива, които са притиснати от обстоятелствата на времето, засукват ситуации и за себе си, и за другите. Стигнахме до там, че да не разпознаваме добро от зло – това казва и Хайтов – "толкова е засукан този свят, че вече не можем да различим добро от зло". Това е много опасно, в наши дни е по-осезаемо заради историческото време, технологиите и т.н. Не се оплаквам - като българин смятам, че ние сме малко изолирани в добрия смисъл на думата, сякаш сме защитени от големите световни катаклизми, въпреки че сме икономически зависими от големите сили.

Да гледаме през очите на другия или да се вглеждаме повече в себе си – какво всъщност иска да ни внуши този филм?

И двете са важни, но да гледаме през очите на другия – това е много трудно. Много е човешко да можеш да разбираш другия. Едва сега, на тази възраст, осъзнавам колко не съм успял да правя това, колко съм бил егоистичен. Сега разбирам колко е важно съпричастието. Но тези неща са невъзможни без вглеждането в себе си най-вече. В тази връзка – Хайтов наистина би бил много полезен днес, защото ни връща към ценностите, скромността, към отърваването от излишеството. Простички неща, които ни липсват и които обичам да си припомням. Публиката успява да се отърси от ежедневието и успява да започва да слуша гласа на автора, на този голям писател, който ги докосва. Носи им знание и съвет. Всяко негово изречение е като пословица.

Продукцията е с впечатляващ актьорски състав, включително вас в главната роля, Камен Донев, Ана Пападопулу, Велислав Павлов, Димитър Николов, Димитър Рачков... Как избрахте актьорите?

Първо – много обичам тези актьори. Работил съм много с тях и са добри. Принципът ми беше да избера хора, с които съм работил поне по няколко неща в театъра, да сме прекарали дълъг репетиционен процес, защото тогава актьор и режисьор най-много се опознават. Да им имам пълно доверие, защото на снимачната площадка има скорост, идеята ми беше без много думи и обясняния, а само с предварително зададени задачи, да се получават нещата. Тоест да съм с хора, които ме разбират с половин дума. За моя радост - точно така се случваше на терена.

Представяте филма в годината на вашия 50-ти юбилей. Наричат ви гениален и неповторим, но като какъв се виждате вие днес, каква е вашата равносметка?

Щом съм на сцена и след представление, например на "Черното пиле" преди няколко дни, щом съм сцената и усетя мига, в който изкуството се случва, мисля, че е имало смисъл от този малко луд живот, несъхраняващ себе си, нещадящ близките, нещадящ приятелите. Казваш си "абе може би пък в тая лудост има все пак някакъв смисъл", когато видиш, че театъра продължава да се случва, да вълнува. Това е равносметката, в личен план са повечето ми проблеми, извън театъра сякаш ме няма. След години се научих как трябва да се живее, малко по-просто. Нещата са ясни, ние имаме завет какво трябва да правим на Земята, аз имам гордостта, че съм живял съвестно, с едно малко съжаление за това, че задкулисието беше много лудо, те и годините бяха такива. Нямаше как иначе, не бях научен, трябваше да се науча сам как да устоя на сцената. Иначе от възпитанието, което са ми дали родителите ми съм много благодарен, може би нямаше без него да мога да устоя на изкушенията, дивотиите и готовността, на всичко, което предлага сцената на живота.

Споменахте, че извън сцената ви няма – това ли е цената, която плаща всеки велик актьор, музикант, певец...?

Човек прави определени избори. Ако погледна назад в годините, моите биха могли да бъдат малко по-добри. Бих могъл да бъда малко по-съсредоточен в личен план, извън сцената. Да, има цена, с която се плаща за всичко, но не съжалявам за нищо. Няма как да не бъда благодарен за това, което ми се е случило – и на Господ, и близките ми, и на публиката. Благодарен съм, не съм очаквал толкова много радост на сцената, а дори и в живота. Продължавам и се моля за това - да имам още сили и години да се понауча на още живот, на още изкуство.

 Интервю на Милена Славкова

 Източник: Actualno.com

Тома Марков: Поезията е единственото изкуство, което ни помага да не се побъркаме

Танцьорът по суинг Дaмян Найденов: Няма по-хубаво от това да излизаш от зоната си на комфорт