Марко Маркович

Главата и душата (разбирай лидер и главен солист) на култовия сръбски Оркестър на Бобан и Марко Маркович от седем години, в момента е на 25. Виртуозен тромпетист с талант на композитор и безмерна любов към музиката и свиренето.

Баща му Бобан Маркович е царят на балканската духова музика. С тромпета и циганския си бенд от пет петилетки пленява бивша Югославия. Духачите от оркестъра - започнал като всеки друг с напоителни участия по сватби, кръщенета и погребения - толкова пъти събират очите на жури и публика на знаменития Драгачевски събор (брас надсвирването в Гуча, прочуло се чрез едноименния игрален филм), че вече не се състезават там - минават само на гости. Професионалният музикант Бобан изнася ромската класика и по света с концерти, с компилации (най-популярните са на германския продуцент Шантел) и с филмите на Кустурица с Брегович Аризонска мечта и Ъндърграунд. Междувременно бендът продължава да вади албуми. Миналата година излезе 15-ият - Човек и тръба.

Марко хваща тромпета на три, което е в реда на нещата за хлапетата в ромските махали в градчето Владичин хан в южна Сърбия, където и днес в една къща живее цялата фамилия. Учи се от дядо си, вдъхновява се от баща си, упражнява се по десет часа ден и на 14 заменя училището с оркестъра на Бобан. Четири години по-късно, през 2006-а, заема преотстъпеното му шефско място и постепенно вкарва нови инструменти и музиканти, преаранжира старите и пише нови парчета.

С новия си състав изумителният Оркестър на Бобан и Марко Маркович бразобразно закри фантастичния духов фест. Ако часове преди това видяхме един съсредоточен и премислящ думите си бенд лидер, то на сцената излезе звезда с пригладена черна коса, тесни черни дънки и тениска (останалите 12 на сцената бяха в бяла-риза-и-черен-панталон униформа). Марко не спря да върти глава, рамене и ханш, докато увличаше всички наоколо, пееше или надуваше тромпета, а по време на солата си така си извиваше назад гърба, че аха да падне. Но не, по-скоро всички паднаха в джаза на кючека.

Идвал ли си в България преди?
Да, знам как реагира публиката и затова съм отново тук. Опитваме се да свирим един и същ репертоар навсякъде по един и същи начин. На Балканите обаче знаят песните ни и разпознават новите аранжименти и звучене.
Защо точно тромпета?
Пробвах и кларинет, и сакс, но тромпетът ми хареса повече, а и е семейна традиция.
В оркестъра на 14, солист на 16 и директор на 18, какво следва?
Може би да свиря с други именити музиканти. (Пропуска да каже, че вече е работил с големите Паоло Фрезу и Рой Пачи.)

Мислиш ли за филмова кариера?
Вече имам една роля в Гуча!. Тя обаче беше изцяло базирана върху собствения ми живот - хлапакът с тромпета съм самият аз. Така че това не беше актьорска игра. Ако ролята е друга, може да се окаже, че не съм толкова добър, не се знае.

Как се справяш с толкова голям бенд?
Когато влязох в оркестъра през 2002-а, бях доста по-млад от останалите, те бяха на годините на баща ми. Бях в най-добрия бенд в Сърбия, но ми беше трудно да им обясня в каква музикална посока искам да тръгнем, защото още тогава знаех, че искам да я променя. На изпълнителите, които бяха там от години, не им беше лесно да възприемат новостите. С течение на времето повечето се смениха, сега всички са млади и се чувствам комфортно да композирам и да репетираме.

Какво има в плеъра ти?
Турският кларинетист Хюсню Шенлендириджи с новия му проект с Дафер Юсеф, малко джаз, нова циганска музика от Балканите, която вече не е като тази от едно време. Най-много слушам традиционна турска музика, българска народна музика, също и сръбска. Иска ми се да използвам елементи от трите в моите парчета.

Работиш ли с български музиканти?
Съвсем скоро свирих в Белград с акордеониста Петър Ралчев. Страшно много съм научил и от Иво Папазов.
Използваш и теми от джаза и поп музиката - „Caravan", Джеймс Бонд...
Е, това не го планирам. Всичко става инстинктивно. Когато пиша музиката, някаква хармония или ритъм ми напомнят за определено парче, използвам елементи от него, повече като провокация към публиката, и след това се връщам към моята мелодия.

Какво правиш, преди да излезеш на сцената?
Гледам да се концентрирам. Свиря без звук, упражнявам солото си или нещо съвсем ново.
А след концерт?
Изстисквам си ризата.

Как се поддържаш във форма?
Концертите ни са през три дни, така че това е начинът. Но ако сме вкъщи повече от десет дни, репетираме, за да сме във върхова форма.
Какъв щеше да си, ако не беше тромпетист?
Сигурно щях да поправям инструменти и обувки, също като дядо ми.

Коя е най-добрата музика за сватба?
Циганските сватби траят по три дни. Затова оркестърът или оркестрите трябва да могат да свирят всичко - и нови, и традиционни парчета в различни стилове, циганска, сръбска, балканска музика. Такива сме си, ако нещо ни досади, искаме веднага нещо друго. В първите два дни трябва да има духов оркестър, за третия - бенд с кийборд, китара, акордеон и певица.
А кой свири на твоята?
Енерджи Бенд, един от най-популярните цигански сватбени оркестри, сръбският брас бенд на Деян Лазаревич и моят оркестър, но без Бобан и мен.

Три неща, които да не пропускаме, когато дойдем в Сърбия?
Ресторантите и клубовете на кейовете в Белград; фестивалът в Гуча заради лудата атмосфера - тромпети навсякъде, десетки оркестри, ядене, пиене, хора, пълна лудница; гостоприемството на ромите в южна Сърбия.

Текст Ани Василева / Фотография Васил Танев