Мартин Заимов

Като малък исках да стана професор или поне някакъв учен. Но това не е точно детска, а по-скоро юношеска мечта.
И станах политик и банкер. Всъщност станах банкер чрез политическа позиция - тази в регулаторен орган, какъвто е БНБ.

Бих предпочел да съм учен, но не знам дали тогава бих бил по-щастлив.
Много пъти съм съжалявал, че съм се върнал в България. Но това не е постоянно чувство.

Най-голямото ми разочарование е изостаналостта на българското общество.
Заобиколен съм от относително близки хора.

В работата си имам истински приятелства. Работил съм прекалено много различни неща, но почти навсякъде съм създавал такива. Държа на доверието и автономността на всеки член в групата, която умишлено не наричам „екип", защото не харесвам екипността в смисъла на англосаксонската корпоративна традиция.

Смятам се за (мисли дълго) относително възрастен или може би зрял, ако това ще звучи по-симпатично. С максималната степен на ментална сложност, на която мога да издържа.
Приятелите ми ме смятат в най-добрия случай за странен и трудно издържим. Предполагам, че в мен има нещо, което го компенсира достатъчно, за да ми бъдат близки все пак. Знам със сигурност, че тежа на хората, защото тежа и на себе си.

Въпросът, който задавам най-често, е „защо".
Неприятно съм изненадан от българската политика. За пореден път.

Политическата власт не ме привлича заради намаляващата й способност да променя околния свят.
Парадоксално е, че популяризирането на медиите с помощта на технологиите не подобрява нивото им. Има добри медии, но те са с ограничено влияние, защото изискват усилие - както от тях самите, така и от публиката им.

Проблемът е, че в днешния свят се шири една култура на неусилие - нещо много лошо. А в България нещата винаги са пропорционално малко по-лоши.
Любимото ми нещо, когато съм в София, е да карам колело на Витоша. Затова пък ми е неприятно да се движа с кола из града ни.

Чувствам се като у дома си на средиземноморските острови и в Алпите.
Грешките са моментите, в които научавам най-много. Не съм научавал толкова, когато съм бил прилежен и с добре научен урок, колкото когато съм грешал.

Ненавиждам компромисите, но няма как без тях.
Съревновавам се със себе си. (замълчава) Невъзможно състезание.

Скачам в огъня за хора, които обичам.
Градът е най-сложното нещо, създадено от човека. Голямата задача пред града на бъдещето е помиряването му с околната среда.

Друг важен въпрос, който трябва да се реши в София, е намирането на компромис между публична и частна среда. Говоря основно за автомобилите.
София трябва да се промени в две посоки. Да стане щедра към извънграда и по-малките населени места около нея - данъците на софиянци не трябва да остават само в София. И да се спре с това строене, (възмутено) изобщо не е нужно да се строи.

Бих променил и девиза на столицата ни. Ще е добре градът да спре да расте. Освен това не е вярно, че не старее - не само старее, но и погрознява. По дяволите - всяко живо нещо старее!
Няма да се откажа от това да защитавам свободата и от абсолютната ми нетърпимост към злоупотребата с власт.

Все по-трудно е да се намери нещо, което е добро за всички. Тази е една от философските причини за кризата в световната политика. Политиката такава, каквато е в момента, е построена за едно друго време - по-бавно, по-еднопластово и по-бедно на знание.

Последното нещо, което открих, е един изключителен американски автор - Луис Мъмфорд. Социолог, писал за градската среда. Сетих се за него покрай разправиите за разните паметници в София.

Тук бих направил паметник на Константин Велики.
Ако сега тегля чертата, равносметката ми ще е: „Толкова можа, толкова направи." В личен план обаче бих искал да съм направил повече.

Сигурен съм, че ако бях учил сериозно, а не непрекъснато да бягам от едно нещо на друго, щях да съм намерил място, където да съм в хармония със себе си и със заобикалящия ме свят. Това място е свързано с едно удовлетворение, което обикновено нараства с работата.

Най-интересното, което научих наскоро, е от книгата на Малкълм Гладуел Изключителните. Там той описва кои са условията за успех в САЩ, но вероятно същите са валидни и за целия свят. Един от много важните критерии е, че за да бъдеш успешен в каквото и да било, трябва да акумулираш 10 000 часа работа върху него. Постоянно се сещам за това и ми е нещо като мантра.

Ще ми се да измисля телепортацията или пък начин за комуникация, който ти позволява да прочиташ мислите си по по-различен от лингвистичния начин.

Фотография Васил Танев