Надя Станчева

Зита е на девет. Хъски. С нея Надя влиза в света на кучетата и се влюбва. Открива също, че съществува цяла общност от хора, които помагат на животни в беда.
Зорба е на пет. Помияр. Зита го намира в един ужасен снежен февруари, вързан за дърво в гората, встрани от пътеките. Надя го гушва веднага и го прибира „временно". Няколко месеца по-късно разбира, че точно това куче тя не може да го даде на никого. Обаче се зарича, че вече взима само като приемен стопанин, защото трима домашни любимци ще е прекалено ангажиращо.

Зевс (на снимките) е на четири месеца. Хъски. Хранопроводът му има една особеност - не води към стомаха, а към белите дробове. В България кучета с такъв хранопровод се евтанизират в мига, в който състоянието им бъде установено, защото то наистина е нелечимо. Но пък от американски блогове и форуми може да разбереш как да храниш Зевс с малки количества пасирана храна и желирана вода в специално столче четири пъти на ден. Ще разбереш също, че куче като него не може да остава без наблюдение нито секунда, защото ако в хранопровода му случайно попадне дори малко слюнка, имаш десет минути да му окажеш спешна помощ, преди да стане необратимо късно. Зевс също така е „най-удивителното куче", което Надя е виждала и с което е живяла в последните месеци. Май ще го осиновява.

Някъде между Зита, Зорба и Зевс се появяват и седем кутрета, изхвърлени в контейнер преди пет години. Те, крачка по крачка, отвеждат Надя до общинския приют в Сеславци. Срещат я с доброволците, с които регистрират Animal Rescue Sofia, първоначално само за да се знае кой носи отговорност за хлапетата, когато заминават зад граница за осиновяване. Следващата стъпка е да приемат предложението на Общината да стопанисват приюта в Богров и неговите 500 кучета, като разчитат на дарения, за да го правят така, както вярват, че трябва да се прави.

Сега, когато договорът със собственика на мястото изтича, а Общината подготвя нов приют за 2000 животни, им предлагат да продължат работата си там. Animal Rescue Sofia обаче този път отказват. Те искат обратното - да намалят броя на бездомните, за които се грижат, за да могат да обръщат повече внимание на всяко от тях. Решението е да си намерят свой терен. И те са намерили. Трябват им 210 000 евро до края на декември и е техен. Дарителската сметка в момента е почти наполовина пълна. Обаче остава по-малко от месец. Какво ще се случи оттук нататък, зависи от нас и нашите няколко лева.

Като малка исках да стана стара мома. Учителката ни в детската градина веднъж ни беше водила на гости у тях - в чудесна къща с щъркелово гнездо на комина, цветя и щъкащи навсякъде животинки. Впоследствие някой говореше за нея, че е стара мома, и аз явно съм решила, че това означава да живееш в такава кукленска къщичка с много животинки и сам да си си господар...

Първото ми куче дойде при мен, когато бях на 25, по чиста случайност. Дължаха ми пари и в един прекрасен момент човекът каза: „Не мога да ти ги върна, искаш ли едно кученце?" Така се сдобих със Зита и разбрах колко много съм изпуснала. Проумях, че през целия си живот съм имала силен емоционален недостиг, който ми е пречил.

Кучетата преобърнаха разбиранията ми за всичко. Когато говоря за онова време, имам чувството, че говоря за друг човек. Водех един такъв материален живот, в който се стремиш само да получаваш все по-голяма заплата, за да може да си позволиш все повече вещи. Дори изглеждах по съвсем друг начин - косата на вафлички, ярки контактни лещи, маркови дрешки...

Разбрах, че се променям, когато Зита ми изяде едни сандали за 2000 лева и на мен наистина не ми пукаше. (смее се) Полека-лека се случваха нещата. Сега имам чувството, че цял живот съм била кучкар, просто не съм го знаела.
Домашен любимец за мен означава член на семейството на четири крака. Не е нещо, което връзваш на двора и не поглеждаш, освен да му хвърляш да яде.

Поехме приюта в Богров, защото решихме, че е редно вместо да размахваме пръст на Общината, да покажем как се прави. Уговорихме се също единствено при нас да идват кутрета под шест месеца. В Сеславци малките капеха, умираха като мухи, тъй като отглеждането на едно бебе е свързано със страшно големи разходи, внимание и обич. За да стане то осиновяемо куче, трябва да обича хората. Първото ни лято в Богров през 2010-а бяхме пет-шест доброволци с около 300 кучета, не се появи нито един осиновител.

И досега повечето ни осиновители са от чужбина, защото българинът все още гледа породата, а не самото куче. Поради същата причина на Запад рядко се вижда някой с много хубав телефон, а тук масово сме по-бедни, обаче имаме какви ли не скъпи нещица. Показваме престиж и благополучие чрез вещите. За съжаление кучето в много глави продължава да спада в тази категория и трябва да е „марково". От доброволците често чувам: „Бих си осиновил еди кое си куче, ама после ще ми се смеят съседите, ще ми се подиграват приятелите..." Тези предразсъдъци се преодоляват, но бавно.

Проблемът ми е, че... а, аз нямам проблеми. (усмихва се) Трябва да изнесем едни кучета, ама ще се справим. Вече работим по план Б - животните се разпределят по приемни домове. Всички от Animal Rescue Sofia, които живеем в къщи с дворове, ще се сдобием с по двайсетина кучета. По апартаменти настаняваме по две-три и продължаваме да търсим осиновители. Това са си нашите кучета, няма начин да се откажем от тях.

Най-неприятното е, че клиниката ни спира работа. Реално това е най-големият негатив. В момента освен стотици кастрации на домашни кучета и котки, които извършваме безплатно, поемаме и голяма част от пострадалите животни на София - блъснати от коли, стреляни, тровени. Не знаем на този фронт как точно ще се развият нещата.

Блокирам, когато човекът срещу мен показва омраза. Наистина хейтърите много зле ми влияят, затова и рядко влизам в интернет. Иначе всеки ден отговарям на 40-50 писма от хора, които ни мразят. За огромна изненада най-голямата атака идва от други кучкари. Може би областта, в която работим, е твърде емоционална и лесно вкарваш емоциите не там, където трябва. Има го и моментът, че добрите сърца на някои хора са насочени към кучетата и котките, а не към другите хора. Аз и всички около мен не обичаме животните повече от хората, признаваме си.

Никога не работим с емоционално изнудване - да пуснеш снимка с нещастна животинка, затънала в кал, и да кажеш, ой, горкичкото, кой ще го осинови... Това е наложено с годините от старата генерация кучкари, които все още не са приели позитивизма като начин на работа. При нас хората не идват да плачат и да си късат сърцата, а да се забавляват, да потичат с кучетата. И ако ни попитат какво ще стане с животното, ако не бъде осиновено, казваме, ами, ще си го гледаме и пак ще е добре.

Последно плаках, когато едно много, много симпатично куче почина. Хамър. Беше ротвайлер на 11 години. Не помня от кой град ни се обадиха, казаха, че лежи от два-три дни на улицата в безпомощно състояние. Оказа се стрелян, беше пълен със сачми, включително в гръбначния стълб. Опитахме да направим две операции, остана при нас само около месец, но беше такова чудесно куче и толкова обичащ, че всички плакахме за него.
Никога не свикваш с жестокостта. Преставаш да се изненадваш, но няма претръпване. Наскоро нашият главен ветеринарен лекар ми каза: „Не мога да спра да плача, но знам, че когато спра, значи трябва да си сменя работата."

Не проумявам и никога няма да проумея как обичаш и се грижиш за едно куче 14-15 години и, когато видиш, че скоро ще умре, го изоставяш на улицата, за да не го гледаш как си отива. Това са твърде чести случаи. Повечето ни породисти животни се озовават в приюта, защото са били изхвърлени да умрат в самота. Другото, което никога не бих разбрала, е насилието към каквото и да било живо същество. И ако то остане безнаказано, ескалира - днес убиваш куче, утре пак, но по още по-мъчителен начин, после ще опиташ да насилиш друго беззащитно - обикновено дете или възрастен човек.

На сън да ме бутнеш мога да те убедя колко е полезно да си кастрираш домашния любимец.
Ще ми се аз да бях казала: „Винаги си намирай по-голям враг. По-лесно се цели." Тери Пратчет.

Моето щастие аз съм го намерила и то е там, където съм сега. Радвам се, че и майка ми го разбра, преди да си отиде. В началото тя някак не възприемаше, помня веднъж лятото ме видя да тръгвам за приюта и каза: „Гледай сега, вместо с костюм и с дипломатическо куфарче, отиваш на работа по анцуг и джапанки..." С мъка в сърцето го каза. По-късно обаче усети другото: „Всъщност ти никога не си била толкова щастлива."

Най-обичам да пусна кучетата да тичат в снега.

Какво се случва с Animal Rescue Sofia и как да им помогнеш
да създадат свой приют, може да следиш тук

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев