Нели Радева

Исках да стана оператор, защото със сестра ми винаги бяхме в центъра на вниманието, а ни дърпаше към другата страна. Отказахме се - бяхме много кльощави и нямаше как да носим камерите.
И станах човек на света.

В началото продавах картини на наши художници в Германия, за да им ударя едно рамо.
Те пък ми помогнаха да сляза на земята, защото бях попаднала в строго материален свят. Мюнхенското общество е общество на шикарията - още от вратата те сканират за Louis Vuitton.

Започнах I Can Too с възмущение от това, което се случваше с децата с увреждания у нас.
Казах си, че ако помагаме само на конкретни лица, няма да променим социалния статус. Исках непрекъснато да поддържам интереса на медиите и така избрах изкуството, за да не станем досадни (смее се).

В същото време тук се вихреше попфолкът и за мен това беше истински културен шок. Реших, че щом хората не ходят при изкуството, то трябва да отиде при тях.
Първо се сблъсках с факта, че у нас „фондация" е мръсна дума. Затова сме напълно прозрачни и даваме шанс на всеки да се включи с каквото може - работа или материали.

Далечната ни мисъл е да променим хората и след десет години например вкусът им да е съвсем различен. Да няма чалга и съвсем естествено да се говори за децата с увреждания.
В новия център ще има психолози и социални работници. Дори музикантите, с които работим, ще имат шанс да скочат в кюпа като терапевти.

Преди години се запознах с брата на Джон Траволта - той управлява подобен център, финансиран от общината. В него помагат на малките да пишат музика за холивудски филми - ще ми се нещо подобно да се случи и в Пловдив.
Мат Соръм от Гънс енд Роузис сам си предложи услугите на едно градинско парти у тях. В момента даже навива Слаш, както и останалите от Велвет Риволвър, да се включат в кампанията ни.

Заобиколена съм от хора, които обичам. Напрежението е изключително голямо и онези, които не са на мястото си, отпадат бързо.
Добрият екип е важен, без него си загубен. Ние сме като машина - за щастие успях да внеса немската ефективност. Колегите ми имат добри сърца и вярват в това, което правят.

В офиса ме смятат за тяхна приятелка. Това май не е толкова добре, затова от време на време се правя на строга (размахва пръст). Получава ми се, но съм и много справедлива - всеки знае, че дори да се карам, в това не влагам нищо лично.
Не съм злопаметна и веднага забравям лошотията, особено ако ми се извинят. Аз също се извинявам, когато знам, че съм сгазила лука.

Сред приятели минавам за идеалистка и най-вероятно за откачалка. От десет години работя с хора на изкуството и няма как, прихванала съм нещо от тях.
По душа съм краен оптимист. Дори и светът да потъва, аз пак ще кажа, че утре всичко ще е наред.

Проблемът ми е, че съм само една - ако можех да се клонирам, щях да върша (подчертава) и-де-ал-на работа!
Идеите идват под душа, докато разглеждам списания за ар деко или когато съм на фризьор - там и дума не обелвам. От време на време само възкликвам „А!"(подскача на дивана), а те ме питат: „Заболя ли те ?". Не, даже напротив - дошла ми е идея, която веднага записвам.

Блокирам пред безпардоността, нахалството и наглостта.
Грешките са стъпката нагоре. Никой не е съвършен.

А компромисите са част от живота. Но с лъжата не се примирявам.
Работата е удоволствие и смисълът на живота ми.

От моята научих, че трябва да правя компромиси с доста неща (въздиша и се смее).
Скачам в дълбокото, когато съм сигурна, че наистина е дълбоко (пак се смее) - не искам да си счупя врата.

Успехът идва с усмивките на хората.
Съревновавам се с бързите си мисли. Гледам да смогвам и да свърша всичко, което се върти в главата ми.

Най-обичам да рисувам и обожавам да чета, само така изключвам напълно. Хващам по няколко книги едновременно, защото адски се натъжавам, когато завърша поредната.
Забелязала съм, че напоследък хората все повече се отварят към духовното и не са толкова материални.

Току-що разбрах, че всеки ден крие изненада.
Ще ми се аз да съм се сетила, че Земята е кръгла - би било супервелико. Но нека да не се взимаме насериозно... (смее се).

Или поне да бях казала: „Прави, каквото трябва, пък да става, каквото ще".

Помогни и ти за новия център на I Can Too в Пловдив, как точно - виж тук

Фотография Васил Танев