Nelson Atmos

Воденето на разговор с Nelson Atmos е все едно да разглеждаш работите му. Безкрайно забавно е, а в същото време си оставаш с чувството, че нещата са по-сериозни, отколкото изглеждат. Ние обаче сложни психологически анализи и портрети нямаме намерение да правим, защото не виждаме особен смисъл. По-важното е, че се срещнахме с изключително ведър и мислещ млад човек, който си е намерил мястото и много си го харесва на всичкото отгоре.

И макар че родителите му са имали големи очаквания относно светлото му бъдеще на инженер, покоряващ металургични върхове един подир друг, днес изпод ръцете му излизат всякакви причудливи образи, предварително завихрени в пребогатата му художническа фантазия. Със сигурност трябва да споменем и компютърния Темогенератор 3000 (трето поколение все пак!), който излюпва причудливи комбинации от думи и така се явява нещо като непресъхващ кладенец за идеи. От него Nelson черпи смело, защото по-верен другар в борбата със страха от белия лист май не можем да си представим. С един F5 и се раждат Богатият горящ градински гном-престъпник, Прицелващият се кибер-пънк гангстер гоблин, Ниският блестящ професор - герой и всякакви симпатяги все в този дух.

Останалото, което разбрахме за талантливия мистър Atmos, е, че страшно му се прави анимационен филм и даже някъде в идейното му пространство се върти един с работно заглавие Приключенията на момчето, което е жаба.
Ето и още за най-любознателните: кръстен е на Нелсън Мандела; не слуша хип хоп, макар да трябва според някои хора; измисля легенди за себе си - например, че баща му е японец, майка му е филипинка, а той самият е руснак; много иска да вкара лисици (незнайно защо) в играта, която разработват в момента в неговата компания, но никой не му се връзва; гледа да не трие нищо.

В момента сигурно се вълнува доста, защото предстои откриване на дебютната му изложба Тридесет и един типажа от една неразказана история. Всички те ще те гледат от стените на +това до 21 май 2013. А пък самият Nelson е ей тук.

Като много малък сигурно съм искал да стана космонавт, но от доста ранна възраст рисувам. Даже майка ми са я викали в детската градина, за да й кажат да ми обръща повече внимание с рисуването, защото съм бил добър. На десет години някъде вече бях твърдо убеден, че искам да правя точно това.

Бях на не повече от осем, когато се впечатлих жестоко от компютърните игри. По това време брат ми ме заведе в първото клубче в парка Заимов - при бате Емо. И няма да забравя никога как застанах пред един компютър и тотално млъкнах. Не бях виждал нищо такова. Имаше някакъв варварин, който търчеше напред-назад, имаше две орлови глави от двете му страни... И като се прибрах вкъщи, естествено рисуване, рисуване, рисуване.

Не съм си намерил подходящ отговор за това какъв съм. В България като кажа „художник" и хората си представят, че рисувам картини с масло, нещо като Светлин Русев. А аз цял живот съм се стремял да избягам от тези рамки.
Нещата, които правя, са своеобразен бунт - шантави, бързи, не се взимат насериозно.

В самото начало, когато се формирах като художник, гледах да съм заобиколен от суперактивни, млади, креативни, търсещи художници - Георги Calader Симеонов, Димитър Chrom Цветанов... В този период се стараех да рисувам „куул" неща, да са готини, да са яки, някакви страхотни такива. Малко по-късно дойде момент, в който буквално се отвратих от рисуването.
Втръсна ми, защото повечето неща са като по калъп. Като влезеш в една интернет галерия и всичко е еднакво. И тогава се запитах дали тази рутина ми доставя удоволствие. Стана ми скучно и даже имаше цяла година, в която си взех мотор и не рисувах.

Покрай мотора се запознах със страшно колоритни личности, защото исках да си сменя обкръжението. И когато се отдръпнах, започнах да виждам нещата по друг начин. Върнах се към рисуването, ама към онова рисуване, което на мен ми харесва, а не просто да правя нещо, защото е яко.

Изключително критичен съм към работите си. Ако трябва да съм честен, наскоро ми се случи да си кажа, че нещо ми се е получило. 
Заливам се от смях, когато рисувам. Сигурно изглеждам много странно, ако някой ме види отстрани.

Добрият екип се създава. Това става с времето, защото хората трябва да си имат доверие.
При художниците винаги егото е водещо.

В офиса ме смятат за черния подлец - това е лаф на един мой колега, който измисля прякорите на всички, и не знам защо така е решил.
Сред приятелите си минавам за смотан. Даже много държа на това. Ужасява ме идеята да бъда суперсериозен.
По душа съм... всъщност не знам дали вярвам в душата. В момента даже чета една интересна книга по въпроса - Себичният ген на Ричард Докинс. Една от идеите в нея е, че хората са смъртни, за да може реално да се безсмъртни чрез гените си.

Никога не работя без идея.
А идеите идват с времето. Човек си ги попълва в главата и когато се наложи, бърка и вади някоя.

Проблемът ми е, че трябва да чета повече.
Блокирам често. Особено когато се притесня. Може да се каже, че съм леко контрол фрийк. И когато губя контрол, почвам да се притеснявам.

Грешките са повод да се научиш на нещо.
Ако кажа, че правя лесно компромиси, ще излъжа жестоко. Но се уча. Не бих направил компромис с това какъв искам да бъда. Не харесвам някой да ми казва какъв трябва да съм. А се случва постоянно.

Работата е като песен. Късметлия съм, защото винаги съм знаел какво точно искам да правя и за мен работата не е точно работа, а я възприемам като правене на някакви страхотни неща.
Най-големият ми враг съм си аз самият, но с времето ставам все по-дебелокож и почти нищо не може да ме бутне.

Никога не скачам в дълбокото. Не мога да плувам. Черните не могат да плуват. Но могат да скачат. И сега - хем мога да скачам, хем не мога да плувам, голяма уловка. Ако говорим сериозно, скачам в дълбокото винаги. А „дълбокото" са местата, на които не съм бил все още - непонятното, новото...

Ще се чувствам успял, ако правя това, което искам, ако дам живот на проектите, които съм замислил, ако си разказвам историите, които искам да разказвам, и ако хората се забавляват. Това ще ме направи щастлив.
Комфортът е убиец на прогреса - това е най-големият ми страх.

Най обичам сок от моркови. Правя и страхотна торта от моркови (не донесе този човек, ей..., б.а.). Обичам много да готвя.
Току-що разбрах, че (с малко помощ от Sofia Live, б.а.) вселената и всички ние сме светлина.

Ще ми се аз да съм измислил абсурда.
Планът ми за следващите четири години е да стана българският Обама, само дето лозунгът няма да е „Yes, we can", а „Да, ние мо'ем".

Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев