Николай Майсторов

Трудно е да останеш безучастен пред картините на Николай Майсторов. Сам твърди, че като фигуративен художник, се вълнува от човека, от неговата еволюция, стремежите му, болката, смъртта. Затова и картините му са така въздействащи - независимо дали стоиш пред рисунки или големи живописни платна, художникът лесно влиза в диалог със зрителя и го кара да се вълнува и съпреживява картините. На 8 март Николай Майсторов откри последната си засега голяма изложба 100 икони х 100 сонета, вдъхновена от любовата лирика на Пабло Неруда, която ще бъде в галерия Райко Алексиев до 26 март. Там се и срещнахме с художника, за да ни разкаже повече за себе си и своята работа.

Изложбата 100 икони по 100 сонета се роди от провокацията за една книга, която не се осъществи. Преди 7 години ми предложиха да оформя книга с любовната поезия на Неруда 100 сонета. Това са рисунките, които са изложени в малката зала. Проектът така или иначе не се състоя. Аз обаче бях доволен от резултата на рисунките и исках да ги претворя в живописна визия. Това се случи чак миналата година. Независимо, че текстът на Неруда е любовен, той не е максимално оптимистичен, носи една лиричност, но съдържа и драмата на връзката между хората, старостта, омразата, любовта и еротизма.
Картините не са илюстрации, те са вдъхновение и усещане. Неруда е много сетивен поет, много образен, емоционален и земен. Това създава благодатна почва за художника за образна визия и пластична реакция към поезията му. Много ми допадна и илюстрирах моята връзка с него.

По начало работя по текстове. Но не като илюстрации към тях, а като преоткриване на собствените ми идеи - едно подсещане към вътрешното ми състояние. Ползвам текстове, които провокират идейна постановка на цял сценарий. Например с Библията съм работил три пъти - един път през 1993, после през 2000 и последно беше преди две години. Поставих всички тези идейни постановки върху текста на Апокалипсиса през различни години и посредством различни мои вътрешни състояния и различно ниво на разбиране на написаното. Те отразяват вътрешната предопределеност на моята еволюция като човек през тези 20 години. Това създаде интересен ракурс като съпоставка между тези три групи картини.
Стигнах до литературата, защото след Академията, когато си бях поставил за цел да започна като свободен художник, бях изпаднал в парадокс - правиш една картина и се чудиш после накъде. Нещата се късаха или преповтаряха. Съвсем интуитивно започнах да използвам текстовете като сценарий, който ражда поне 20 картини. Вече работя така 40 години. Когато направя подготвителните рисунки, вече забравям текста и се водя от тях - те стават производни на резултата.

Аз съм фигуративен художник и като тема на творчеството ми се интересувам от човека. Търся текстове които предлагат негов вътрешен разрез - драма на неговата психологична еволюция от детството до смъртта. Търся дуалистичната му природа като съпоставка на добро и зло. Контрастът на движението на човека, търсещ пътя към себе си е тема на моето творчество.
Работата ми започва с четене. Следват предварителни рисунки, много подготвителни етапи, докато стигна до крайния резултат. При нас, художниците, мисленето не е както при един философ - ние мислим чрез молива. Изваденият след това образ ме провокира и създава симбиоза между моите усещания за нещата и готовия вече резултат, какъвто е предварителната рисунка. От сблъсъка на тези два елемента се ражда движение напред в търсене на по-добри резултати.Търся дублаж на моята философия. Прочетеното е откровение на моята душевност. В текстовете търся превод на моята стойност като философия и като преживяна оценка на живота.

Животът е постоянна загуба в движението си от раждането към смъртта - в чисто физически смисъл. Винаги остава нещо незавършено, има поврати в съдбата, които късат неговите връзки на движение. Животът е един възход във вътрешен план на развитие чрез страдание. А страданието ограбва човека, въпреки че същевременно му дава и много.
Страданието е необходима предпоставка за естетичната стойност на творбите на човека на изкуството. Затова и тази загуба, която е животът, не е задължително с негативна стойност.

Вдъхновението е по-скоро литературно понятие. Съществува всекидневна работа и в нейния процес човек се вдъхновява. Рядко имам спонтанни желания за рисуване.
Започвам деня с напрежение, с вътрешна леност и нежеление. В началото винаги има някаква съпротива. Постепенно, влизайки в пространството на самата дейност и на резултата, се ражда и вдъхновението. То е процес на работа. Ако човек обагря работата си с любов и вдъхновение, тя е резултатна. Някой път, когато не се получава, е по-добре да спреш и да изчакаш.

През двата летни месеца не работя нищо. Имам селска къща и се отдавам на един друг ритъм. В края на септември отново започвам работа и така до края на юни.
Моята работа е моят живот. Това се предопредели още от дете. Баща ми ме направи художник - той провокира режима на моя живот и успя да ме накара да повярвам в себе си. Той самият не беше художник, но ценеше изкуството.

Никога не правя компромиси в работата си. Извън всяка комерсиалност съм - както политическа, така и търговска.
Не мога да работя по поръчка. Няма как да бъда комерсиален, мога да работя само това, което усещам. Самата ми натура е така построена. Аз съм това, което съм и това рисувам.

Преподавателската ми дейност ми носи пари. Не е много лесно човек да бъде професионален художник. Изкуството изисква средства, като невинаги нещата носят финансов резултат. Но не мога да се оплача от движението на моя професионален живот. Винаги съм имал късмет, който е давал свобода на работата ми.
Започнах да преподавам още от Академията. Преподавах в художествената гимназия, после във ВИАС, след това бях 15 години на свободна практика. По-късно станах професор във Велико Търново, а сега съм почетен професор в Нов Български Университет с права да преподавам до 75 години. Мога да преподавам и имам добър контакт със студентите. Усещам, че ме уважават и обичат, има доверие между нас. Така че преподаването е и добра релаксация и възможност да предадеш нещо от себе си на други.

Аз съм учил в художествената гимназия. В Академията имах късмета да бъда при големия художник Ненко Балкански. Не беше много продуктивен творец, но има негови шедьоври, които ме зареждаха и от които съм се учил.

Успехът е по-скоро усещане. Да можеш да превъзмогнеш себе си, да изведеш своя резултат и да бъдеш доволен. Една осъществена изложба, която е завършен резултат и краен продукт на дадена тема. Контактът със зрителите, тяхното одобрение и доверие към изкуството, също може да се разглежда като успех.
Изложбата приключва движението на картините. Те остават зад гърба ти и ти мислиш за бъдещето.

Не бих направил компромис със себе си. Не всяка реалност в заобикалящия свят ме провокира. Трябва да мога да преоткрия себе си в човек, идея или образ; да усетя близостта на нещата, за да започна да работя.
В момента работя по четирите Евангелия. Вълнува ме образът на Христос, а цикълът ще се нарича Пътят. Дай Боже да имам сили, енергия и средства, за да мога да го завърша. Работя в големи формати, а този проект ще включва над 50 големоформатни картини. Така че оттук нататък ме чака един път на петгодишна работа.

Текст Ивайло Александров/ Фотография Славея Йорданова