Няколко дни край Пампорово – големи телескопи, фокуси и музей, в който те черпят с круши

Не бяхме ходили в района на Пампорово около десетина години и решихме да използваме последните наистина летни дни в началото на септември, за да видим отново обсерваторията в Рожен и други интересни места, но този път през погледа на детето. 

Отседнахме в почивната станция на БНТ в Пампорово, която приема и външни лица, а ниските цени (реновиран апартамент за трима е 90 лв. с включена закуска) и помпозната табела „Творчески дом“ са само част от атракцията. Сградата е екзотичен микс от разбиранията за лукс в началото на 80-те, осветителни тела от края на 90-те и по-модерни елементи от реновациите през последните години.

Почивната станция е строена с размах. Просторни стаи, широки коридори и фоайета с добре поддържана дървена ламперия, вито мраморно стълбище по дългия път към ресторанта, където ви очакват кротки сервитьори в пенсионна възраст. В такава идилична обстановка дори леко сърдитата лелка на рецепцията изглежда приемливо и на мястото си.

Изобщо не съм носталгик по соц епохата, но това си е пътуване назад във времето, за което героите на Георги Господинов във „Времеубежище“ дори си плащат. Затова не пропускайте залата за тенис на маса, където силно жужащите луминесцентни лампи ще ви изстрелят в ученическите години, както и флипера в едно от фоайетата, където ще видите надпис „Билярда не работи“ (правописът е запазен).

Започнахме разходките в района с обсерваторията в Рожен (минава се покрай злополучния гигантомански пилон с българския флаг), където се намира най-големият телескоп на Балканите – с двуметров рефлектор на Carl Zeiss Jena. През 2003 г. имах късмета да видя през него впечатляващи звездни купове, но сега вечерните посещения не са позволени.

Днес на всеки кръгъл час през деня има беседа (8 лв. за възрастни, 3 лв. за ученици), в която младо, ентусиазирано момче със суичър ще ви разкаже как тежкият телескоп е поставен на собствен постамент до шестия етаж, за да не се влияе от вибрациите на сградата. Ще научите много други неща, като най-важното е да не си мислите, че астрономите стоят в задния край на телескопа и гледат с едно око през окуляра. Реално картината се изпраща към компютър, правят се спектрограми и данните от една наблюдателна нощ се обработват в продължение на дни и седмици.

След беседата не бързайте да излизате от двора на обсерваторията, защото там се намира една от ключовите за страната метео станции. Ще видите термометъра, чиито показания всеки ден се съобщават по националното радио, както и хелиографа, който прилича на топка за спиритични сенаси. Той измерва часовете слънчево греене, като прогаря с лупата си специална хартия.

Продължихме деня в село Момчиловци, където уредничката на етнографския музей ни почерпи с круши от нейния двор. В музея има цял кът, посветен на родения тук Лазар Каневски (1904-1983) – единият от двамата гайдари в записа на „Излел е Дельо хайдутин“, реещ се в Космоса на борда на „Вояджър“ – чудесно продължение на темата от обсерваторията в Рожен.

На стотина метра се намира Музеят на магията, който е създаден преди една година от родения в Момчиловци актьор Ненчо Илчев. Музеят е с богата експозиция, впечатляваща дори за възрастни, а за деца да не говорим.

Ще видите писмо на Мистер Сенко, изпратено до малкия Ненчо Илчев през 1985 г., бобина, изработена лично от Никола Тесла за една от илюзиите на Сенко, както и още много интересни експонати. За музея не се плаща вход, можете да оставите дарение в кутия на изхода. Имате възможност и да си купите книгата на Ненчо Илчев за фокуси, в която са включени някои от нужните ви компоненти.

След толкова много впечатления седнахме да обядваме в центъра на Момчиловци, в ресторант, който се оказа, че е отворил врати преди дни. Обслужи ни изключително любезен сервитьор от старата школа, който се похвали, че 22 години е работил през летата в известно заведение в Созопол, а зимите е изкарвал в Германия „на перките, които правят ток“.

Завършихме деня с кратка (заради дъжда) разходка в село Гела, което предлага чудни панорамни гледки и много спокойствие, и Широка лъка, което не предлага нито едното, нито другото. Натовареното шосе, по което минават много коли и камиони убива до голяма степен очарованието на това място, което се е превърнало в нещо като голямо крайпътно ханче. Не можахме да разгледаме музея в Широка лъка, тъй като посещенията в последно време са намалели. „Не мога да се разкъсам на двете места. Това лято имаше дни, в които никой не идваше в музея, затова вече стоя само тук“ – каза ни жената в информационния център, докато ни слагаше печати в книжките за Стоте туристически обекта.

На следващия ден отидохме в Смолян, за да видим Планетариума, който бе отворен в края на февруари след дълъг, тригодишен ремонт. Изгледахме цели три от наличните в момента 4 вида прожекции. Филмчетата са по около 30 минути, а билетите са 8 лв. за възрастни и 4 лв. за ученици. Честно казано, новата прожекционна система не е толкова впечатляваща. Старият уред на Carl Zeiss Jena (изложен е вече като експонат във фоайето) имаше по-контрастна картина и филмчетата бяха наистина като за планетариум. В момента се излъчва нещо като обикновено кино, което сякаш самоцелно се прожектира на тавана. За щастие, на децата такива детайли не им правят впечатление и си изкарват чудесно.

В почивни дни идете по-рано за билети, защото интересът е голям. За Планетариума спокойно можем да перифразираме онзи виц за Перник – „Къде се събират всички гости на Перник? У поликлиниката“. Така е и тук – всички туристи от района са на линия, няма как да не видите и почиващи от вашия хотел.

В последния ден заведохме детето на кулата „Снежанка“, където чакахме 40-50 минути на опашка за асансьора, но пък гледката от терасата горе си заслужава. На връщане към София се отбихме към Чудните мостове. Отбивката е около 30 минути в посока, като през по-голямата част пътят е много тесен. Не бях ходил там от дете и ми се стори, че това е кръговратът на живота – когато си малък, те водят на Чудните мостове, а след години ти водиш някого там. От гледна точка на хилядолетните скали там този цикъл е просто една-две секунди.

Текст и снимки: Дон Базилио