Обесен камък в Рилa: Различни вселени и един хижар, който знае всички реплики от „Роки“

Близо до долната станция на лифта за Рилските езера има табела за Обесен камък, но никога досега не бяхме ходили до него. 

В екстремно горещия юлски уикенд решихме, че сега е моментът да изберем маршрут, който е в горския пояс на планината и почти през цялото време има сянка. Другата екстра е, че по този път почти няма хора и избягваме навалицата около Езерата.

Пътят е около 2 часа, като през първата половина се слиза постепенно към едно дере, където тече бурна и свежа река. Добро място за почивка, наплискване на лицето и поемане нагоре към крайната цел. Когато изкачването завърши, се озоваваме на транспланинския маршрут Витоша-Рила-Пирин.

Тръгваме в посока към Витоша (да, наистина има табела, която сочи към Черни връх, което е малко изненадващо, когато си в Рила) и не след дълго излизаме на голяма поляна с изоставена постройка. Там има чешма със студена вода и от нея се тръгва наляво към Обесен камък.

Минава се през огледна поляна с много мащерка и гледка към хижа „Рилски езера“.

Обесен камък представлява огромен камък, който е заклещен между други и сякаш всеки момент ще се катурне надолу.

Шест следобед е и тъкмо приключваме със снимките, когато на поляната се появява миниван, пълен с пасажери 60+. От шофьорската седалка със замах слиза жена, в чиято уста дими цигара. Мъжете слизат трудно, защото са много пияни. Един от тях понечва да се качи върху камъка, но жените строго го спират.

„Аз съм се качувал тук още като дете“ – обяснява мъжът, който едва стои на краката си.

Разменяме няколко реплики, но разговор няма как да се получи, защото сме от различни вселени. Първо, ние не сме пияни и второ, хората, които обикалят из планината с кола, не могат да проумеят защо някой се бъхти пеш по чукарите.

На следващия ден отново избираме маршрут сред сенчестата гора. От долната станция на лифта до хижа Ловна е около час.

Там цари лек хаос и си личи, че няма жена, която да сложи ред. Хижарят е от онези небрежни агенти, които са или винаги леко пийнали, или са натурално общителни. А най-вероятно и двете заедно.

Снимам старата му Nokia и така предизвиквам коментара му „Това са най-здравите телефони. Новите много се чупят“.

Пием сокче и снимаме кокошките, които кълват една диня. Кучето е с ранен крак и лежи под една маса на сянка, затова не го закачаме.

След още час сме на хижа Вада, до която има и асфалтов път. Това е червен флаг за всеки планинар, защото до нея лесно достигат мотористи и всякакви други хора с коли и джипове, за които планината е просто една кръчма на чист въздух. Двете групи се гледаме хладно и дистанцирано.

В прохладата на хижата заварваме човек по потник, който гледа в захлас „Роки“ по телевизията. „Тоя филм съм го гледал 1000 пъти, знам всяка реплика“ – обажда се зад бара домакинът, който е със самочувствието на човек, от когото зависи прехраната и евентуално нощувката на всички в радиус от няколко километра.

Хапваме вкусни спаначени кюфтета и пием айрян от овче мляко, който децата не харесват, защото е с доста, да го наречем ярък вкус.

Почиваме си и поемаме обратно, като на връщане не минаваме през Ловна, а направо по широкия камионен път, излизащ на лифта.

текст и снимки Дон Базилио