Онази с косата

Виждал си я в ролята на куп богини, благородни дами и романтични героини - в списъка са Персефона, Беатриче, Офелия и Афродита. Съвременниците й я описват като "сладка и горда, висока, с изящно тяло, нежна шия, дълги мигли и меднозлатиста коса", а ние бихме добавили, че ужасно ни напомня за мадоните на Ботичели.

Родена е в Лондон през 1829 година в сравнително бедно семейство. Баща й майстори прибори за хранене, но не изкарва кой знае колко - пари за училище вечно не достигат и затова я образоват вкъщи. Първата любов на Лизи е поезията - започва да пише, след като намира изрезка от вестник с поема на Алфред Тенисън, а когато е на 20, художникът Уолтър Девeрeл я вижда зад тезгяха на ателие за шапки. Зяпва я изумено и на секундата й предлага работа като модел, а Лизи приема, но на половин работен ден.

"Офелия" на Джон Евърет Миле

Както става ясно по-късно, предпазливостта е излишна - Елизабет е истинско събитие в артистичните среди, но красотата й не е единствената причина - не се колебае да се жертва за изкуството и заради "Офелия" на Джон Евърет Миле например лежи в една вана чак до посиняване. Водата в началото е топла, но постепенно се обръща в ледена и въпреки това Лизи прекарва там часове, без да каже и "гък". Резултатът е една от най-известните картини на художника и ужасна пневмония за модела, а баща й е толкова бесен, че връчва сметката от лечението на Миле.

Лизи като Афродита...

Но най-верен й е Данте Габриел Росети, който през 1853-та я рисува в цикъл, посветен на Данте и Беатриче. От този момент нататък двамата са неразделни и тя не позира на никой друг, като едновременно е негова муза и ученик. Елизабет не копира стила му обаче - нейният е далеч по-груб и експресивен, а любимите й теми са легендите за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. За почитателите й най-интересни са автопортретите й, защото от тях наднича една тъжна жена с уморени очи, а не идеалната красавица от платната на прерафаелитите. Тогава я забелязва и критикът Джон Ръскин, който й връчва годишна стипендия в замяна на картини, но тя завършва една-единствена и оставя купища скици. Години след смъртта й друг критик - Уилям Гонт, изследва внимателно творбите й и им посвещава цяла книга. Според него Елизабет Сидал улавя духа на средновековното изкуство много по-добре от повечето прерафаелити, въпреки че именно те се имат за негови наследници. Последното може и да звучи пресилено, но кой знае докъде би стигнала с едно по-добро обучение.

... и като Персефона в платната на Данте Габриел Росети

През целия си кратък живот Лизи има крехко здраве и дори днес никой не знае каква точно е причината - туберкулоза, вроден сърдечен порок, анорексия, пристрастеност към лауданума или разбито сърце. Връзката й с Росети продължава близо десет години, той на няколко пъти й предлага годеж, но се отказва в последния момент, защото се срамува от скромния й произход. Стига се дотам, че благодетелят й Джон Ръскин редовно му пише писма, в които го критикува за неговата нерешителност, но двойката се жени едва когато Елизабет е много слаба и болна. Колебанията на художника се отразяват както на връзката им, така и на здравето й - тя затъва все повече в депресия и на сватбата е толкова зле, че дори я носят на ръце. Съвзема се едва по време на бременността с първото им дете, но момиченцето се ражда мъртво и Сидал се самоубива със свръхдоза лауданум, докато износва второто.

„Beata Beatrix"

Росети заравя голяма част от поемите си заедно с нея, като ги скрива в косата й, а през следващите години се пропива и си внушава, че губи зрението си и не може да рисува. Пропилява адски много време, преди да се върне към рисуването, и точно като в романтичните драми образът на любимата никога не го напуска напълно. Дори пресъздава символично самоубийството в картината „Beata Beatrix" - Елизабет е със затворени очи, а птицата вестител на смъртта оставя бял мак (основна съставка на лауданума) в студените й длани.