Пам Велидис за пролетта и цветовете на живота

Здравей Пам, как си през пролетния сезон?
Наслаждавам се на дъждовното време, прекрасните температури и експлозията от цветове, която природата ни поднася.

Кажи къде те намираме и какво правиш?
По принцип обожавам да пътувам през май, но този път ме хващате в София, малко след сутрешна йога и преди да се отдам на останалите задачи за деня. Обичам да си подреждам дните. Първо кафето, после раздвижване за тонус, важните проекти и накрая удоволствието като десерт.

Идват балове. Ти определено си моден plus size инфлуенсър. Какво ще ни посъветваш?
Не обичам да ме етикират винаги като „plus size model“ или „инфлуенсър“ да кажем, че ми е малко промиващо мозъка и е в по-голям резон с изискванията на социалните мрежи или модната индустрия, а в нейния чист вид не знам дали може да говорим в пределите на държавата ни. Да, аз съм тези неща, но само, когато е нужно конкретно да ми се бие етикета иначе съм жена, която се занимава усилено със своя афинитет към красивото. Както и да е.. на тази част, която ще има бал пожелавам умерена суета. Понякога е по-важно да се чувстваш красив отколкото да изгубиш себе си в търсенето на най-красивата дреха, която ще носиш само една нощ. Всички останали ще посъветвам да се обличат цветно и да приличат поне малко на май и на черешите.

Какви промени би искала да видиш в “plus size” модата?
Всяка фирма, която произвежда „plus size“ модели дори по българските ширини има различна концепция и мотивация защо го прави. Уважавам и участвам в проектите на тези, които нямат изкривено виждане. Те предлагат красиви одежди, които помагат на жените да се чувстват по-уверени и красиви, което ги мотивира да се грижат за себе си още по-качествено. Бих променила еднотипните модели създавани само в тъмни цветове, защото жените, които носят голям размер дрехи имат много различна структура на тялото и не заслужават да се вмъкват в модели, които не им отиват само защото някой е решил да произвежда еднакви кройки. Освен това бих изчистила безумната теза, че ‘plus size” дрехите трябва да струват по-скъпо, защото за тях се използва повече плат. Казвам, че е безумно, защото цената трябва да се определя на база качество, а не количество.

Усещам, че цветовете са ти важни, а кой е твоят любимия цвят?
Категорично е червен, защото приемам, че ме олицетворява. Често обаче се комбинирам с други цветове и трябва да призная, че последните седмици зеленото и разходките сред огромни зелени площи ме успокояват, зареждат и вдъхновяват. Иначе цветовете са толкова важни колкото разнообразието. Един от псевдонимите ми все още е „colorblind”, защото за мен черното и бялото са достатъчни цветове, всичко останало е бонус. Знам, че дори си сив (а всички сме сиви понякога) можеш да си такъв нюанс на сивото, който не те смазва, а те кара да се чувстваш добре.

От къде ти дойде идеята да вдъхновяваш хиляди жени? И как го постигаш?
Не съм имала първоначалната идея да вдъхновявам някой. Имах вътрешната нужда да кажа на хората около мен това, което съм чувствала и което е било способно да ми помогне в някакъв момент, ако е било изречено, но никой не е посмял да го изрече. Мисля, че вдъхновявам хората, защото съм искрена. Не захаросвам излишно, не обичам крайностите или негативното подсъдно поведение. Единствената ми цел е хората да се приемат, защото само така ще виждат ясно какво са способни да подобрят в себе си.

Лесно ли е? Има ли hate?
Лесно е единствено да се хейти. Последните дни следя дискусиите за израелската певица, която спечели „Евровизия“ и никой не я оценяваше с „песента ми/не ми харесва“ или „момичето може/не може да пее“, а изобщо разбрах за нея, защото е... дебела. Не знам какво е общото между конкурс за музика и това колко тежиш, но ми изглежда доста жалко. След това бях свидетел на хейт насочен в съвсем друга посока към българския алпинист Боян Петров. Не се почувствах добре, защото не разбирам как е толкова трудно да се осъзнае, че човешките същества, да, ние хората съществуваме, за да правим това, което обичаме до последен дъх. Предполагам, че хейтът е толкова разпространен заради хора, които просто не са открили какво обичат или са го изгубили, единствено намират покой, когато съдят жестоко останалите даващи последния си дъх, всеки свой ден и своята сила, за да правят нещата, които обичат въпреки всичко. Да обичаш нещо до безразсъдство не е най-страшното, за мен по-страшно е никога да не откриеш какво обичаш изобщо.

Как можем да се чувстваме добре в кожата си?
Като се поберем в нея и се търсим постоянно в себе си чрез другите. Кожата отеснява, когато постоянно съдиш другите. Едновременно с това кожата ни става по-удобна за самите нас, когато се опитваме да разберем останалите, да разширим своя собствен кръгозор. Това няма общо с критиката и оценката, а с техния баланс.

Знаем, че имаш мнение по така нашумялата тема за насилието над жените. Какво мислиш всъщност?
Насилието не е хаотично, в него има система и крайната му цел е да забравиш кой си. Не вярвам в тезата, че жертвата е виновна, защото търпи насилника си. Смятам, че крайната форма на прилагане на насилие преминава през много малки и строго подредени стъпки, които смазват идентичността на жертвата и затова тя забравя какво е естественото ѝ състояние без насилие. Освен това насилието винаги започва вербално с думи, затова и с всяко мое действие генерално на социално ниво искам да го прекратя. Имам предвид, че понякога хората се насилват едни други с обидите, които сипят дори по повод външния вид, което може да доведе до много поведенчески изкривявания, които да те спасят от последвали обиди, които се сипят по твой адрес.

А най-големия ти гаф свързан с публичните ти изяви?
Трябва да призная, че аз... винаги закъснявам. Освен това обичам да размахвам с ръце, когато говоря и почти всеки микрофон страда от това. На фотосесия най-големият ми гаф, ако може да се нарече гаф, е че толкова се със редоточавам над работата и сякаш изпадам в състояние на темерут, който превърта детайлите по мисията в главата си и се изключва за хората около мен. Спирам да говоря и всички си мислят, че съмн ядосана или се сърдя докато накрая не приключи всичко и избухвам в някакво неочаквано щастие и настроение, а останалите са потресени от ентусиазма ми.

Пожелай нещо на SofiaLive.
Никога не сте били далтонисти и единственото, което мога да пожелая е докато следите живота на София да продължавате да виждате цветовете на столицата ни толкова ярки, за да ги отразявате все по-качествено за читателите.


Ние ѝ пожелаваме да вдъхнови още хиляди жени, да е нежна като пролет, да е гореща като лято, да е мъдра като есен и люта като зима!


Автор: Злати Стоянова
Още един градски тип и неговите велосипеди...