Павел Г. Веснаков

Филмите на Павел Г. Веснаков (до момента три късометражни) здраво са се заровили в съвременната социална проблематика, емоционалната дистанцираност и жестокост, липсата на адекватно общуване и близост между хората. Разбира се, като техен сценарист и режисьор, той се стреми да не спестява нищо и не спира да дълбае, докато не стигне до кръв. И после още малко.

Веднага ти става ясно, че гледаш режисьор, силно привлечен от тъмната страна на реализма. Не защото толкова си пада по драмите, а защото му е далеч по-интересно да пресъздава на екран семейни истории, които сякаш са изрязани от онези страници на вестниците, където поместват най-неочакваните и съкрушителни новини.

С първата си късометражка Влакове (за жена от утайката на живота, чиито дълг и всеотдайност не познават граници) Павел грабна журитата на балчишкия фест В двореца и на наградата Jameson на София филм фест. С Парафиненият принц (вдъхновен от истински случай) отново отнесе призове от Балчик и София филм фест, като прибави към тях и по един от фестивала във Варна Златна роза и от Сараево филм фестивал. И не остави никой безразличен към момчето, убило близките си, и попаднало във водовъртежа на саморазрухата.

Ние хванахме Павел точно преди да замине за Локарно - там е не за да се радва на живописния швейцарски кантон, а за да представи последния си филм Чест на един от най-престижните кинофестивали. И така както се е засилил, продължава към Сараево, отново със същата мисия. Този път темата е за нарушения диалог и сблъсъка между поколенията, представен през неспособността дядото и стожер на фамилията (в ролята Михаил Мутафов) да приеме реалността, че внукът му е гей (Александър Алексиев, зашеметяващ и в Парафиненият принц, и тук).

Поговорихме си с Павел и му пожелахме успешна фестивална обиколка. Сигурни сме обаче, че оттук нататък ще чуваме за него все по-често и нямаме търпение да видим цялата графична реалистичност, с която той борави така талантливо, в пълнометражен филм. А по идея за такъв, да знаеш, усилено се работи.

Събуждам се с кървясали очи и няколко възглавници върху главата, опитвайки се да избягам от слънчевата светлина и да си представя, че прекрасната тъмнина от нощта не си е отишла.
Ако зависи от мен, не бих мърдал много от вкъщи.
Идеалната вечер е за предпочитане пред идеалния ден.

Никога не закъснявам за кино. Мразя да изпускам първите минути от филма и се побърквам, когато човека, с когото съм се разбрал да го гледам, ми звънне пет минути преди прожекцията, каже ми да купувам билети и след това закъснее с половин час.
Умирам от срам, когато Моника, приятелката ми, ме помоли да танцуваме, а аз трябва да й откажа, защото съм отговорен човек и не мога да си позволя да се кълча на публични места.
Никога не танцувам на каквото и да било място. Мъжете не трябва да танцуват никога, за нищо на света. Истинската музика се слуша на тъмно, докато си сам и неподвижен.

Падам си по киното, комикси, графични новели и манга.
Обикновено съм в Elephant, книжарницата за английска литература на „Шишман".
Все си повтарям, че ако направят игрален филм по Акира, ще бъде приятен, но вътрешно знам, че няма да става за нищо. Също така ми допада да си повтарям наум странни имена от сорта на Карим Абдул Джабар, Теро Мантула...

Аз съм от хората, които разказват крайно несмешни истории и обичам да се вглеждам в по-мрачната страна на човека. По-интересно ми е да покажа това, което наистина се случва в живота, отколкото да си фантазирам.
Снимат ми се тежки игрални пълнометражни филми за реални човешки проблеми. Просто харесвам реалистични сюжети, които аз като режисьор да пресъздам студен и дистанциран, без да взимам страна.

Основният проблем, който виждам в нашето кино е, че за съжаление почти никой не прави обикновени истории - такива, за които трябват малко пари, които са близки на хората и имат нещо автентично в себе си. Всички се наемат със свръхамбициозни проекти, за които даже милион от НФЦ не е достатъчен.
Дразня се от свръхамбициозните неща. По-интересни са ми филми, които в 90 минути разглеждат ден от живота на един човек, отколкото сто години от живота на цял народ.

Беше велико, когато Юнайтед победи Байерн с два гола в последната минута от продължението на финала на Шампионската лига преди 14 години.
Влизам в огъня заради Моника.
Не казвам на никого, че всичко ще бъде наред.

Под леглото ми има един тон книги, които не знам къде да сложа.
Страшно се изложих, когато преди години трябваше да се правя на актьор в студентска театрална постановка. Не ми се мисли.
Правя се на луд, когато трябва да закачам пердета, да пускам прахосмукачка или да мия чинии.

Майка ми често ми казва да не си бръсна главата, да си подстригвам брадата и да не ходя по улицата със слушалки в ушите, защото може да ме блъсне кола.
Скачам на бой, когато трябва.
И бих се сбил със Сергей Станишев, защото много мразя някой да ме гледа в очите и да ме лъже, с ехидната си продажна усмивчица. Също така с удоволствие бих разменил няколко удара с човек, който има диск на Тони Стораро в колата си.

Дойде ми до гуша от тъпунгерите наоколо. Най-вече от тези в парламента.
Убивам за двоен чийзбургер с кола и картофки от McDonald's. Но знам, че тази ми страст може да ме погуби и се боря с преодоляването й.
Не си позволявам да давам акъл на хората.

Заспивам на Burzum и албумите им Hvis Lyset Tar Oss, Filosofem и отскоро и Sol austan, Mani vestan.
Искам да остарея като Кърт Кобейн.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Two Years At Sea на Бен Ривърс и Post Tenebras Lux на Карлос Рейгадас. Феноменални и двата.
Най-големият актьор за мен е Александър Кайдановски.
Харесвам режисьори като Ланс Хамър, Кели Рейхард, Кристи Пую, Корнелиу Порумбою, Михаел Ханеке, Андрей Звягинцев, Карлос Рейгадас, Гус Ван Сант, Андреа Арнолд, Сергей Лозница, Брюно̀ Дюмо̀н, Георгиос Лантимос, Нури Билге Джейлан, Ким Ки-док, Улрих Зайдл, Рамин Бахрани и, разбира се, Тарковски.
Няма по-глупав филм от Мястото отвъд дърветата.
Много се смях на ... Никога не се смея, докато гледам филм.
Планирам да видя Поза на дете на Калин Петер Нетцер и Синьото е най-топлият цвят на Абделатиф Кешиш.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам Bonnie "Prince" Billy, God Speed You! Black Emperor и The Old Dead Tree.
Никога няма да ми омръзнат Nirvana.
Любими са ми Varg Vickerness, Bonnie "Prince" Billy.
Най-добрият концерт, на който съм бил, е този на Cannibal Corpse.
В София искам да дойдат Russian Circles, но не бих отишъл на концерта им, защото не обичам да ходя по такива места.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Спасителят в ръжта.
Сега чета Underworld на Дон ДеЛило и се подготтвям за The Corrections на Джонатан Франзен.
За книги ми говорят все по-малко хора.
Най-добре пише... Колебая се между Уилям Фокнър, Кормак Маккарти, Дж. Д. Селинджър, Франсоа Мориак, Никос Казандзакис, Катуширо Отомо и Атанас Далчев.

ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, защото познавам Явор Гърдев лично и съм силно респектиран от него.
Пиесата, която най-много ме впечатли, е Пухеният с Михаил Мутафов и Калигула.
Обичам текстовете за театър на Сара Кейн, Марк Рейвънхил и Мартин Макдона.
Последно гледах Пиеса за бебето на Явор Гърдев.

ИЗЛОЖБИТЕ
Интересно ми е съвременното изкуство - Рон Муек (с изложби като тази), Деймиън Хърст и т.н.
Последно бях на фотографската експозиция на Арслан Ахмедов.
Любимите ми артисти са художниците Здислав Бексински, Каспар Давид Фридрих и Теодор Кителсен и фотографът Тод Хидо.

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев