Павел Митренга

Доста вероятно е след двайсетина години Павел Митренга да се занимава с клинични изследвания и да търси нови маркери в кръвта, които да издават навреме наличието на ракови клетки, докато в кабинета му виси дипломата по биотехнологии от Университета в Копенхаген. В момента някак успява да лавира между рампи и състезания по цял свят, стаж в Българската академия на науките и скейтпарка в Монтана, където организира петия екстремен фест Montana Spring Sessions заедно с крюто на асоциация Disaster. Обаче ако се наложи да избира кънки или биология, нямай никакви съмнения кое ще задраска.

От Митренга научихме две много важни неща - че по рейловете и рампите си никой без приятелите (да не се чудиш защо всеки път казва „ние", вместо „аз"); и че онзи сладък страх, когато за първи път се изправиш на ръба на рампата, никога, ама никога не си отива напълно. Дори да си се търкалял на кънки повече от половината си живот.

Научихме също, че е напълно безполезно да се правят опити за изграждане на скейтпаркове, ако строителният инженер не е карач или няма карач до себе си. И всъщност рампата в Монтана единствена до момента се е получила по международен стандарт, само защото момчетата от Disaster случайно се пързаляли там, когато ръководителят на проекта дошъл да извърши замерванията. И защото човекът се оказал толкова свестен, че им позволил да го преработят. (Надявахме се да можем да ти съобщим добри новини и за евентуалния бетонен скейтпарк, за който Disaster от години се борят, падат и стават, но май няма да е този път.)

Откакто се помня съм на ски или на колело. Бях на 11, когато видях хората, които караха кънки пред НДК и на Съветската армия. И просто много ми се прииска да пробвам. Оттогава кънките са ми фаворит.
Карам също сноуборд и уиндсърф, за друго не остава време. И въпреки че когато караме сърф, сме на море, когато караме борд, сме на планина, а с кънките - най-често в някое хале, емоцията на рампата компенсира и за мен е номер едно за момента.

Най-доброто чувство от карането е да лепнеш нов трик. Сега имаме възможност да пътуваме и да се срещаме по състезания, където виждаш, че някой прави нещо, и пробваш и ти - суперотворен процес на обмяна на опит. Преди, единственият ни досег с чуждата сцена бяха видеокасети и записи от екстремния канал. Гледаш, имаш някаква идея как би станал трикът и започваш да пробваш. Приятелите са с теб, коригират те, дават напътствия. И в един момент, след много, много, много блъскане - някой път години - трикът става. Това е може би моментът, заради който караме.

Две години бях блъскал McTwist 900, докато го кацна. (Трик, за който се излита като за салто, обаче в момента, в който си надолу с главата, се завърташ около собствената си ос; числото отзад показва колко градуса е това въртене - б. а.) Оттогава са минали почти десет години и пак се случва да не стане. С някои трикове е така - блъскаш ги, докато ги лепнеш, и след това ги блъскаш още повече, за да ги запазиш.

Мечта ни е да направим двойно задно салто на рампа. Малко хора в света го правят. Но за да се научим, трябва да отидем в Woodward - едни специални скейт паркове в Щатите и Китай, където до рампата са разположени дунапренови трапове. Не се сещам за някой, който да прави двойно, и да не го е тренирал там. Ние гледаме поне веднъж в годината да ходим за няколко дни.

Всичките си трикове сме научили буквално пред Съветската армия. Или поне 90%. Само че малките рампи тук са със съвсем различна симетрия и, когато за първи път отидохме на състезание навън, всички летяха нагоре, а ние - навътре. (смее се). Когато построиха рампата в Монтана - която е голяма и е правилна, има отвес - пренесохме тренировките там. Оттогава, разбира се, нонстоп се учат нови трикове, но едни от най-големите съм ги лепнал на Паметника. Всичко е въпрос на желание според мен.

Може да стигнеш доста добро ниво като просто отиваш, караш и се забавляваш с приятелите. Всъщност те са другият най-важен фактор. Познавам момче, което се премести да живее в Woodward, но там е сам и не прогресира. В момента, в който имаш своето крю, с което да караш, дърпаш най-много.

Инцидентите са до късмет, от една страна. От друга - на рампа нещата стават стъпка по стъпка и се изгражда двигателна култура, в която на всеки етап знаеш как да паднеш. Естествено, винаги има поне по едно падане на година, което те изважда за месец или два. А някой път годината е щастлива.

Да чукам на дърво, досега не съм се чупил сериозно, нито имам проблем със ставите -въпреки че като цяло се смята, че ни се разхлопват колената на нас (смее се). Реално всеки спорт, който практикуваш една идея по-често от просто хоби, носи съответните травми. Ти и само да тичаш десет години, пак ще имаш проблем със ставите. Е, някой път се получават удари на главата, но се надявам да не получим изкривявания (смее се).

Кънките са като живота - един малък свят. С каквото и да се сблъскам, винаги го пречупвам през ситуация, която ми се е случила по време на каране.
На рампата научих, че не е важно дали ще паднеш. Важно е да станеш и да продължиш. Да преодолееш страха и да се кефиш.

В крюто ми се носи слава на забавен, не само в хубавия смисъл на думата. Ако някой ще си забрави кънките точно преди финала, това най-вероятно ще съм аз...
Приятелите ме смятат за отзивчив.
По душа съм оптимист.

Проблемът ми е, че се захващам с прекалено много неща наведнъж.
Скачам в дълбокото, когато нямам друг избор. (смее се)
Опасността е доооста привлекателна.

Най-страшно е, когато е най-забавно.
Най-голямото състезание винаги е със самия себе си, с твоите 100%.
Успехът е мотивация. И дрога, донякъде.

Щастлив съм, когато карам.
Последно плаках, когато се разделих с много добър приятел. 

Вечерта преди състезание просто се опитвам да се наспя.

Montana Spring Sessions 5 е от 26 до 28 април в Слънчевата градина в Монтана

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев