Петя Иванова

Доколкото ни е известно, друга като Петя в България няма. Част от работата й, за която тя предпочита да употребява думата щастие (ама чак неудобно й става), е да влиза под кожата. Друга част е да внимава, да не забравя и да е нащрек във всяка секунда. Да разчиства от трасето всичко, което евентуално може да се изтъркаля между Васко и цигулката, между Лили и микрофона. Да резервира зали, самолети и хотели за най-фантастичния български цигулар и 40-членния му оркестър. И да посреща писма на негови почитатели, които прилагат сметката си за ток с молба, нали, да я уреди.

Комплектът естествено включва и това да търси ключове от тоалетни, да извършва дребни хамалски услуги, да лепи страници на ноти и да запазва пълно самообладание, когато гардовете на столичен нощен клуб не допускат личните телохранители на Army of Lovers, докато в същия момент нашите вече нахлуват вътре и закачат стриптийзьорките на пилона.

Петя на Васко от десет години пътува и живее по неговия ритъм. Коя е Петя на Петя, можем единствено да подозираме между редовете. Сигурно е само, че като малка искала да стане продавачка на касети, после радиожурналистка, после се оказала зад кулисите на стадиона в Пловдив, на първия концерт на Metallica, и повече нищо друго не искала. Би казала също, че е радикален борсук и интуитивен меломан. Пада си леко фетишист на тема тефтери, кламери и канцеларски материали. И обича да наблюдава хората по летища, болници и гробища.  

Ние казваме, че е съвършеният емпат. И е вълшебна, колкото и да отрича.

Моята цел е когато някой е толкова талантлив, дисциплиниран и отдаден на работата си, да не му се налага да прави нищо друго освен това, което умее най-добре. Правилото с Васко е че всичко, което не засяга свиренето на цигулка, идва при мен.

Първия път, когато ми се обади, казах: (безцеремонно) „Не. Аз сега искам да си почивам. Сигурно повече няма да се занимавам с музика..." И други подобни. А той, явно беше усетил, че дългосрочният ангажимент ме притеснява, защото каза: „Нито те каня на работа, нито нищо. Да ми помогнеш само за тия пет дни, в които имаме концерти. Не знам къде да спим в Русе..." Такива, малки неща, които не ми костваха нищо. Добре. Обаче, като отидохме, беше „Ихууу! Какъв кеф!" И се развихрих.

Хванах се, че го наблюдавам и внимавам какво прави - как се подготвя, какво го смущава, с какво може да не се занимава той, а някой друг. Кое за него е важно. И започнах да се включвам, да му улеснявам всякакви уговорки, да свършвам разни задачи, преди той да се е сетил. Абсолютно естествено стана. После той ме покани на турне в Испания и пак беше: „Само за това и нищо повече!" И така остана до края. И сега е така.

Аз живея в куфар и в хотелска стая. И обожавам. Не разбирам как хората, като правят апартамент, се вълнуват, че ще имат кухня. Моята у дома служи за плот, на който се разполагат папки с документи. 
Вместо кухня имам летище, имам миризма на лондонско метро, обичам звуците в Шибуя (квартал на Токио - б. а.) и плажовете на Испания и да ходя като цигане... И да знам, че утре на концерта хората ще свиркат като на футболен мач, защото знам какво ще направи Васко с тях. И аз по някакъв начин съм допринесла то да се случи.

Никой не може да разбере какъв кеф, комфорт и удоволствие е. Как да го нарека работа? То е животът ми.
Моето вкъщи е бекстейджът. Дай ми на мен бекстейдж и ми гледай сеира. Тичане напред-назад, няма кабел, не знам си какво липсва, в гримьорната не работи тоалетната, нямаме ключ, кой ще пази багажа, железа, саундчек... Всичко обичам.

Харесва ми в Япония, защото там е пълен рефреш на сетивата. И освен това съм осем часа напред и, докато всички още спят и са назад във времето, аз съм осем часа пред тях. Някак си много ми допада (смее се). Америка не ми харесва, защото там се събуждам и хората вече са ми изпратили сто мейла, защото при тях е три следобед. Не, не, не! Искам да съм в Япония и аз да им пиша.

Най-често използвам интуицията си. Също така наблюдавам, опитвам да не приказвам много и да си пиша домашното сама, да не ангажирам някой да ми обяснява какво трябва да свърша.
В тази работа е важно да нямаш его. Ако решиш, че си Лили Иванова, си довиждане. На мен ми харесва да съм отстрани и да знам, че ако си засека погледа с Лили или Васко на сцената, ще знам какво там не е наред.

Страшно се възхищавам на хора, които се чувстват добре в това, което правят. Възхищавам се на сервитьорки, които са щастливи, че са сервитьорки, нямат желание да са директорки и не си записват, а помнят моите поръчки - аз не ям сто хиляди неща и ако ми донесат всичко, без да са объркали, съм готова да им искам автограф!

Последно плаках за Майкъл Джексън, когато умря. Плача за такива неща, които чисто физически си заминават.
Блокирам, когато съм безсилна. Когато ми се налага да не реагирам, защото съм преценила, че така е по-мъдро. Просто се вбесявам. Ставам адски спокойна, не говоря. Всичко приключва с извод и с категорично решение и някой завинаги спира да работи с мен.

Не си позволявам да имам каквито и да било претенции освен всеки да си свърши работата, за която сме се събрали. Ако мениджърът ми каже, че това е библията с изисквания на неговия артист, аз не се сърдя и не казвам аууу, тия какви са pain in the ass, ненормални ли са, какви готини сме имали... Не, не, не! Това е играта. Пък ти ако искаш.
Единственото ми условие е да няма посредник между мен и артистите. Не мога в екип, държа грешките да са си мои, да съм си виновна аз, да помня и другия път поне да не е същата грешка, ако може...

Когато концертът започне, аз съм в бекстейджа или извън залата, нащрек през цялото време. Понякога съм в публиката, но не чувам музиката. Не мога. Както и виждам какво Васко и Лили правят на сцената през погледа на хората в залата. Ако те са настръхнали, аз настръхвам. Не директно, а през пубиката.
Отстрани изглеждам като последния човек, който се вълнува от музиката на артистите, с които работи. Аз съм на компютъра, даже понякога слушам нещо друго, докато тече концертът.

Най-голямата отговорност е в това, че си изградил навика на някой да разчита на теб. Единственият случай, в който Васко, за първи път в 20-годишната си работа в Операта (Кралската опера в Лондон, на която е концертмайстор - б.а.), не отиде на репетиция, беше защото аз не го бях написала в графика. Той никога няма да повярва на тези в Операта, че има ангажимент, ако аз не съм му го написала.
Дадох си сметка какво ми е в главата, когато стана земетресението миналия май месец. Не скочих да бягам, но на първо място за вземане си помислих: телефон, компютър, фотоапарат и зарядни! Нищо друго не ми дойде на акъла. Зарядните бяха голяма изненада и за мен самата.

Да имам личен живот е абсолютно невъзможно, докато съм с Васко. По-интересното е, че нямам потребност от такъв. Това е мой съзнателен избор и бих се борила за него, ако нещо го застраши.
Да си взема две седмица отпуска е абсурд! О, не. Сега мисля, че съм била на огромна почивка, защото бяхме с Лили за две участия на морето в рамките на шест дни (и тя не се шегува - б. а.). Всички приятели ми се подиграват и който отиде на ваканция, ми праща снимка - на басейн, бар, палма, вълни, и отдолу пише: „Има контакт на бара!" Това е единственият начин да ме впечатлиш мен да дойда някъде.

Няма да спра, защото чувам думите, които казват на Васко, докато му искат автограф, и те са толкова лични и трогателни. Защото виждам мъже да треперят, като му стискат ръката. Защото виждам до мен, в публиката, три поколения, които се вълнуват, и момичето, което е на моите години, е просълзено... И на мен ми пука. Защото ти, имам предвид Васко или Лили, променяш едни хора. Прибираш ги в салона, правиш им нещо и после три дни те живеят с това. 
А аз имам ежедневно всичко, което хората в публиката получават веднъж в живота, или колкото пъти са отишли на концерт. То е да си откраднеш от енергията на някой и на другия ден да искаш да мислиш за него, да се вълнуваш, да ти е вдъхновено, да си един метър над земята.

Тази обмяна на енергия е видима и може да я наблюдаваш като огромна снежна топка в залата как отива, къде отива, какво причинява. И Албена и Максим го правят и съм го виждала на леда, виждала съм в Корея тълпа деца да тичат след автобуса така, както аз бих тичала след Майкъл Джексън... Или Камен Донев, който вкарва три хиляди души в НДК и ги изкарва щастливи, щастливииии. Искат да се женят за него всички. Как става това чудо? Да ги влюбиш в себе си и да ги пуснеш да се приберат вкъщи.

Повечето неща, които ми се случват, не са заради амбиция или цел. Те ме настигат и аз просто тръгвам с тях. Не мога да го докажа с формула, но никой не може да ме убеди, че не са натрупана от минали животи карма. Няма как да наваксам в рамките на един физически живот това, което съм наваксала с Васко.

Не бих отказала на Adelle или на Ани Ленъкс. Ако ми се обадят, ще кажа: „Да, ама за малко." Разбира се, ако Васко и Лили вече не са ме ангажирали. Ние сме все пак трима, минимум трима.
Няма как някой да влезе в живота ми без да приеме това, което имам като взаимоотношения с тези хора. Или ни взима в пакет, или няма какво да прави с мен.

Ако спре да ми харесва, нямам нищо против да приключи.
Животът е за да се справиш с удоволствие.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев