Петя Кокудева

Откриваме я сред оризовите тераси на северен Виетнам. Тези дни прави дълги преходи от едно планинско село до друго. Вече 5 месеца е на път в различни страни, на различни континенти. Чудим се защо е толкова важно за нея да номадства, а тя ни разказва следната история. Докато била в Япония, посетила един будистки храм високо в планината. По стълбите към него имало стотици статуи на ученици на Буда, с цветни плетени шапки на главите и с лигавници. Жълти, червени, розови - всякакви. Това било за нея удивително развеселяваща гледка, та решила да попита за причината. Обяснили й, че така се дава възможност на хората да се погрижат за своя бог - да му оплетат шапка, да му сложат гердан… Това осигурява близко, по-непосредствено общуване с Всевишния. В нашия свят представата винаги е, че Господ се грижи за теб, а ето че някъде е тъкмо обратното. Пътуването прави именно това за Петя: размества, преподрежда и отваря неподозирано много място за нови мисловни мебели.

Кого би убил, присмехулнико?
Склонността ми да се отказвам лесно. Непресъхващото усещане, че не съм достатъчно добра в нещата, с които се занимавам.
Чий скелет криеш в гардероба?
Скелети имам, като за цял филм на Тим Бъртън - несполучили любови, тревожни детски години, разкъсани родови връзки...  Но пък ми е приятно да се заблуждавам, че от скелетите стават здрави скелета за нови строежи.
Какво ще заровиш в гробището за домашни любимци?
Бих метнала семена на детелини. Пролетта го направих пред горската ни къщура. Заравянето е и засаждане.
Как би умряла във Венеция?
От смях.

Къде прокарваш острието на бръснача?
Където е обрасло с еднозначни отговори. Бих ги обръснала всичките. Аз съм градинар на нюансите и многозначностите, не вярвам в черно-бялото.
Къде и как се разбиваш с цялото кралско войнство?
У дома, на тавана, се събираме с най-близките приятели. Правя все една и съща, любима ми оризова салата, защото хич ме няма в кулинарията. И играем на книжен оракул: всеки, подред, задава гласно въпрос, който го вълнува наистина, после избира случайна книга от библиотеката, плюс числа за страница и ред. Пада му се произволен абзац или изречение. Не мога да опиша какъв смях събужда откритието, че случайните отговори могат да бъдат толкова проникновени и в целта.
Как понасяш непосилната лекота на битието?
Не знам как. Ако човек разбере формулата на някое свое можене, вече не го може. Така мисля.
Как се справяш с пяната на дните?
Чистя с прахосмукачката. Не е шега - имам особен афинитет към това да виждам как нещата изчезват и остава “чисто”. Понякога дори ми харесва, че хладилникът е празен, защото ми е някак подреден. Предполагам, някой психолог лесно би го обяснил.

За кого би надула вечерния тромпет?
За недотам познатите, а всъщност световни български детски писатели като Борис Априлов и Маргарит Минков.
Кой е героят на нашето време?
Японците имат една дума "ikigai" - “причината, поради която се събуждам сутрин”. Ikigai е пресечната точка между това, което обичаш да правиш, това, което е полезно за общността, и това, в което те бива. Тези, дето са открили своя движещ смисъл, са моите герои.

Как би описала днешната Роня, дъщерята на разбойника?
Доколкото си спомням, името Роня дошло наум на Астрид Линдгрен от една географска карта. От името на някаква местност в Швеция. Може би днешните разбойнички са пътешественички - с карта на света в ръце.
Какво се случи с теб, когато попадна с Алиса в страната на чудесата?
Преди време ми стана интересно и взех да ровя как Луис Карол е измислил героите си. Лудият Шапкар примерно има реален прототип: Теофилус Картър, ексцентричен английски изобретател и продавач на мебели. Бил известен с творението си - The Alarm Clock Bed (легло-будилник). Когато станело време да събуди човек, въпросното легло го плъзвало леко във вана със студена вода. В Оксфорд, където живеел, Къртър се сдобил с прозвището "лудият шапкар", заради навика да стои на прага на мебелния си магазин - неизменно с бомбе на главата.
Как успокояваш Малкия принц преди изпитание?
Гледам изпитанието да почва по-бързо. Веднъж започне ли, вече не е страшно.

Какво напипва лявата ръка на мрака?
Това ми напомня за едно любимо стихотворение от Стиви Смит: “...I was much too far out all my life. And not waving but drowning”.
Къде изчезна повелителят на мухите?
Според мен гледа един жесток френски филм за мравки - Minuscule: Valley of the lost ants - и се мъчи да направи такъв за мухите.
Какво чете Кафка на плажа?
Чете Тони Морисън. Аз ако бях Кафка, това щях да правя.

Кой хърка в котешката люлка?
Хаха, аз! Аз съм хъркало и поспалана номер едно за всички времена. А, ето едно нещо, в което нямам съмнения, че ме бива.
Какви пораснаха синовете на великата мечка?
Мечести.
Какво вижда конникът без глава?
Тя главата понякога пречи да виждаш ясно. Така че...

С кого е нежна нощта?
Сигурно с щурците, щом все я чакат, за да й изнасят концерти.
Какво има на юг от никъде?
Щъркелът на Маргарит Минков, който е изобретил летенето и е излетял изобретеното.
Какво си купи от панаира на суетата?
От няколко месеца не съм била на този панаир, защото пътувам и раницата ми трябва да е възможно най-лека. Нямам никакви разкрашения, а дрехите ми са доста оскъдно число и вече поизбелели.

Къде беше през 1984-та?
В родния ми Смолян. Изсипваха ми един голям чувал с играчки на терасата. Или пък майка ми разказваше за Бартек, Куба и Мецанка - три мечета, дето много обичах.
Какво расте в тайната ти градина?
Тази пролет посадихме праскови, ябълки, малини, няколко вечно зелени… В преносната растат колебания, герои от детски книги, страхове, смях.
Какво ловуваш в норвежката гора?
Цял месец бях там лятото. На палатка. Ловувахме боровинки и гледки.

Какво би добавила в мемоарите на татко Мумин?
Ами, аз всяка година, за рождения ден на моя Георги, измислям нова муминска история и му я отпечатвам като малка книжка. Щото сме ги прочели всичките и няма вече какво да четем. Тази година заглавието беше: Снорк и Мумин тръгват на пътешествие.
Накъде отлитат дивите лебеди?
Надалеч от цирка.
Какво открихте вчера с Пипи?
Преди няколко месеца бях във Вимербю, в родната къща-музей на Астрид Линдгрен. С голяма почуда открих в колко обикновен и сивкав квартал е живяла. Хубаво беше да осъзная, че и от най-невзрачни на вид неща може да се направи фуриеста литература.
От какво се страхува невидимото дете?
"Да не се уморя, да не изгубя интерес, да не стана безразлична - загубя ли безценното си любопитство, се обричам на смърт.” От това се страхува Туве Янсон, сигурно и невидимото дете.
Кой царува в патиланското царство?
Битката е вечна май: между смях и бой.

Някой, с когото се шляеш?
Георги, моят муминтрол.
Какво пише в самия край на Приказка без край?
Нищо не пише. Само белият дракон на щастието Фухур маха с ранена опашка.
Какво ще правиш в остатъка от деня?
Ще вечерям (май варен бамбук с ориз) у едно семейство от народа Black Hmong, в северен Виетнам.

Текст Белослава Димитрова / Фотография Георги Янев