Петя Накова и Нина Пехливанова

Аз съм беден Ром Кихот.
Произхождам от индийски род.
Имам красива жена Дулцинея,
пет деца имаме с нея,
но да правя още не смея.

Ето така ведро започва Ром Кихот на Нина Пехливанова (отдясно на снимката най-горе) и Петя Накова (отляво на снимката най-горе). Сатиричното стихче е част от по-голямо произведение по темата и на екран го виждаме рецитирано от автора му - усмихнатия Валери Леков, докато заедно с екипа на филма обикаля с каруца улиците на ромския квартал край Кюстендил. Валери е и един от четиримата персонажи, из чието ежедневие ще ни разходят Нина и Петя.

Валери живее в панелен блок в града, но постоянно е в ромската махала. Работи като репортер в БНР, а жена му е на гурбет в Гърция... В Швеция са отишли да работят родителите на Далила. Тя е последна година в техникума по фризьорство, предстои й бал, за който родителите й искат здраво да се изръсят, а на нея й стоят съвсем други  въпроси за решаване... Светла пък е дошла от Унгария - влюбила се в Живко от ромската махала и са създали красиво семейство... Виж, Емо е от същинското гето: той е осми клас, майка му и баща му са завършили трети.

Да, всички герои са роми, но Ром Кихот няма претенция за представителна извадка на етноса или за обобщения по темата. Целта е да ни разведе там, където кракът ни не е стъпвал, и да покаже, че земята, по която ходим, е една и съща. А проблемите, с които се сблъскваме, си приличат.

Как стигнахте точно до тези четири образа в Ром Кихот?
Нина: Убедих се, че героите си избират авторите, а не обратното. Ние тръгнахме с друга идея - да разкажем историята на един протестантски пастор, посветил се на хората в квартала. А накрая се получи нещо коренно различно, именно защото се оставихме да бъдем водени.

Петя посвети две години, за да изследва живота на въпросния пастор, и се срещна с около 70 души, с които той е имал вземане-даване. Повечето - от махалата. Така тя откри голяма част от хората. Получи се верижна реакция, защото всички живеем като на гроздове - въпрос на време е да откриеш другите зрънца.

А защо тръгнахте по този път?
Петя: Ромската тема не ни е чужда, защото си обичаме хората, каквито и да са те. Искахме да влезем по-дълго наблюдение в ежедневието им. Нещо, което не знам колко българи могат да направят. Камо ли да бъдат докоснати от личните моменти на тези хора.
Нина: Никой няма право да съди никого, за всяко поведение има причина. Но ако го правиш, поне поживей с въпросния човек, виж какъв е кръстът, който той носи.
Петя: Няколко пъти хора от Кюстендил ни питаха: „Вас не ви ли е страх да ходите там?"

А беше ли ви страх?
Нина: Няма от какво. То е като почти всяко българско село.
Петя: Даже в един момент се чудихме дали да не опънем палатка, вместо да пътуваме от Кюстендил.

Какво научихте за ромите по време на работата си?
Нина: Имат различна култура. И определено патриархатът е сериозно застъпен. Например в началото приеха Петя много по-добре, защото тя е семейна и има дете.
Петя: Да, това е един от опознавателните въпроси, който веднага ти задават.
Нина: Ама не те питат деликатно, а направо: „Колко деца имаш?" И аз им казвам, че нямам. „А омъжена ли си?" Не. „А на колко години си?" На 26. И те: „Ама наистина ли?" При тях жените са си домакини. Не е прието да шофират. А ние бяхме много камерен екип и винаги ги учудваше това, че ние двете си караме. Все сблъсъци на култури и възприятия, нищо сериозно.
Петя: Да, но въпреки че я има традицията на ранното задомяване, навлязло е и другото, на което е носител Далила - желанието да си завършиш гимназия и да се усъвършенстваш в професия.

Какво може да научим от тях?
Нина: Животът е тук и сега - адски мъдро за мен, въпреки че ги осъждаме. Те нямат дългосрочни планове. Но аз съм убедена, че по-важните неща не зависят от нас. Трябва да се радваш на момента. Българите, според мен, живеят в това, което е било, и в това, което би могло да бъде. Но утре може и да няма, по много причини.
Петя: Страшно ме впечатли как живеят заедно, как си помагат, как празнуват заедно. Това е общност, която не може да живее по друг начин. Не могат да се разпръснат в града, няма да им е добре.
Нина: Ние сме твърде отчуждени. Дори със семействата и с приятелите си се срещаме рядко. Няма го това задружие да бъдеш свидетел на живота на близките си хора. Докато бяхме там, се оказа, че човек от махалата, който отишъл на гурбет, беше починал в чужбина. Трябваше много голяма сума, за да транспортират тялото му. Пред нас се завъртя мълвата, от уста на уста. Всеки даде колкото имаше и пърите бързо-бързо се събраха, за да бъде погребан човекът, както е редно.

Възхищавам се и на учителите там. Ролята им е голяма, а работата им си е почти мисионерска. Те провеждат разговори с децата, с родителите, обикалят къщите, по всякакъв начин се борят подрастващите да продължат да учат. Много е трудно те да поискат да направят повече от родителите си, когато не са възпитавани, че училището е ценност. А и как да станеш в седем сутринта, когато родителите ти слушат музика до три?

Какво ще се случи оттук нататък с филма?
Нина: За нас е важно той да стигне до възможно повече хора.
Петя: Готови сме да го занесем за гледане там, където го поискат - на семинар, в училище... (стани и ти домакин на прожекция оттук, бел. авт.)

А при вас какво следва?
Петя: Мислим по проекти, но все още нищо не е избистрено до край.
Нина: Имам амбицията да се занимавам с продуценство и то на документални филми. И двете страдаме, че има неглежиращо отношение към документалното кино в България, а ние, като малка балканска държавица, имаме невероятни възможности. Географската ширина, опитът, който имаме като хора и души са много благодатни.

Петя, къде е силата на Нина, според теб?
Петя: В сплотяването на екипа, в създаването на контакти, в организацията.
А на Петя къде са й заложбите?
Нина: Тя е дълбок човек и е като океан, само че не е видим за хората. Обърнат навътре. И излъчва нещо, което те кара да й се довериш.

Ром Кихот е осъществен с финансиране от Националния филмов център
и с продуценството на Ars Digital Studio.
Премиерата е на Sofia Biting Docs в четвъртък (10 октомври) от 19:00 в Дом на киното

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев