Погледни звездите

Понеделник вечер е, седнала съм на балкона си и гледам звездите. Та те са толкова красиви, как да не ги гледа човек! Как ли? Ами лесно.

Досега си говорих с тях и те, с разпокъсани облаци, стичащи се от тях, ми споделиха, че хората все по-рядко им обръщат внимание. Замислих се над думите им и осъзнах, че това бе самата истина. Тъжна и жестока, каквато обикновено е реалността. Късче по късче, облаците се разстилаха пред ярко искрящите брилянтчета на небето и сякаш падаха в нищото, подобно на бавно спускащи се сълзи по лицето на малко дете. Мислейки над страданието на тези красиви искрици, озаряващи небосвода над нас, се замислих колко много неща се бяха променили през годините. Спомних си как, когато бях малка, лягах на тревата в двора и извисявах поглед към небесата, наслаждавайки се на безмерната красота на звездите.

Днес никой не гледа към тези искрящи точици, а към техния пикселизиран еквивалент, побиращ се в двете ти ръце - телефонът.

Замислих се колко слепи сме станали всички ние - хората, за красотата около нас, която отчаяно се опитваме да преоткрием в технологиите. Падащите звезди, които чакахме да паднат с нетърпение, за да си пожелаем нещо, внезапно бяха заменени от дигитализираните четири единици (11:11), които уж сбъдвали жалания. Анализирайки случващото се с хората около мен и техните ценностни системи, внезапно осъзнах колко страшно всъщност е положението около нас. Какво следва сега - електронни залези и и изгреви, погребващи дори малкото останала романтика? Ще пращаме мечтите си по мейл и с нетърпение ще очакваме отговор с прикаченото им осъществяване? За любовта няма нужда да се говори - тя винаги се е продавала, но не се притеснявайте и тя ще еволюира! Ще се продава под душевна форма, а случи ли се това, повярвайте ми, ще настъпи същинско човешко обезличаване.

Всъщност е доста излишно да казвам „ще“, имайки предвид, че процесът на абсолютното изчезване на човечността вече е започнало. Ако искате примери за това, имам в изобилие.

Преди децата тичаха волно и гонеха вятъра в своя безгрижен бяг, отнесени от играта с останалите им връстници. Сега те тичат с телефон в ръка, а той се е превърнал в обезплътения дигитализиран вариант на любимото другарче. Когато бяхме деца, бяхме чисти и неопетнени, макар че целите бяхме в кални следи от локвите, в които цял ден скачахме. Сега чистотата, мечтите и волността изглежда никога не са присъствали в нашия живот, който бавно се превръща в жалко подобие на такъв.

Ще ми се тези примери да бяха само мрачни кошмари, преследващи ме в сънищата ми, но единственото по-страшно от това е фактът, че не са… И въпреки това няма да наведа глава към телефона си, приемайки времето в което живея. Ако случайно се питате защо, ще ви кажа! Защото ярко си спомням детството и колко много имах тогава! Затова извръщам поглед към звездите и чакам някоя малка искряща точица да полети надолу, пронизвайки цялото небе, за да мога да й кажа колко красива е в своя секунден полет.  А вие си спомнете за чистотата, мечтите и волността, спомените за които бавно избледняват и натъжават красивите брилянти, красящи небосвода над главите им.

Водеща илюстрация - Винсент ван Гог - Звездна нощ

Задължително забравете думата „задължително”

Диагноза любов, лечение - няма