Професор Андрей Даниел

Започна със „Успехът е относително понятие. Не си успял, ако ти се радва една посредствена аудитория. Обратното също важи - безпредметно е да си герой само за двама-трима интелектуалци. Успехът не е важен, по-важно е да внесем смисъл в хаоса - това зависи само от нас."
После продължи така: „Исках книгата ми Неща, места и хора да се чете леко, а не да е поредният албум. Затова смесих репродукциите с мои размишления и подозрения от последните 30 години". Захваща се с нея отдавна - когато назрява моментът за равносметка, започва да нахвърля това-онова за своето поколение с надеждата то да се окаже интересно и за нашето.

Разходи ни на думи по улиците на София, за да обобщи: „Голям фен съм на столицата, въпреки че съм роден в Русе. Градът бавно изважда от прахта своите прекрасни места, напук на съмнителните селски квартали. Една разходка винаги ме зарежда, особено ако е по „Раковски". Едно време й викахме „Ръкси Стрийт" и за мен тя винаги е била софийският Бродуей."
Стана въпрос и за Академията, и за неговите студенти: „Днес разговарях с няколко от тях и изведнъж ми светна, че по съвсем различни пътища те инстинктивно събират парчетата от разбития ни свят, за да ги наредят по един прекрасен начин в своите произведения".
Неизбежно бе да го попитаме за евентуалните му изложби и получихме това: „Не ги бързам тези неща, предпочитам първо да натрупам картините, после да търся къде и кога да ги показвам. На моята възраст трябва да се рисува само когато е неизбежно".

Исках да стана художник, никога не съм мечтал за друго. Още като студент маркирах огромна територия, в която да работя и която да ми даде абсолютна свобода на действие. Вече цял живот правя каквото си искам.
В момента рисувам Рождество Христово, което звучи странно от устата на един евреин (смее се). Е, може би не точно Христово, но във всеки случай става въпрос за голямото тайнство и за голямата надежда.

Не работя в екип, живописта е самотно занимание. Гледам да съм независим и не допускам шум около себе си.
Колегите ме имат за хрисим човек - поне тези, които уважават свободата ми. Но минавам и на обратния полюс, ако прекалено ми се бъркат. Опитвам се да балансирам двете състояния, и явно успявам, щом още не съм се гръмнал и не се оплаквам от здравето си.

Сред приятели минавам за човек, който си държи на думата, или поне така се надявам.
По душа съм притеснителен (смее се и гледа в краката си). В главата ми непрекъснато се върти усещането, че не съм си свършил работата или че съм виновен пред някого за нещо. Защо е така - не знам, може би е просто характер. Държи ме в напрежение и хич не е лошо, но понякога е некомфортно.

Ставам все по-близък със своите студенти, като че ли ме допускат повече до себе си, а това ми дава свеж вкус за живота. Оптимист съм и смятам, че новото поколение малко се интересува от глупостите напоследък, пък има и по-сериозен поглед върху света. Не се занимава със старите проблеми, а направо ги заравя заедно с хората, които ги носят.
Важното е това ново поколение да не бърза прекалено и задължително да натрупа минимум сведения за своите предшественици, защото без примери от миналото не би могло да разреши собствените си дилеми. Това е и мисията на изкуството - да сподели някакъв предишен опит.

Днес голямата драма е в това, че хората обръщат прекалено голямо внимание на техническата революция; превърнали са се в изпълнители и автомати. Културата е на много ниско ниво и светът съвсем се е опростачил.
Никога не работя без музика. Напоследък се хващам, че още с влизането в ателието, знам какво точно ми се слуша. Правя си сборни дискове с класическа музика, джаз или поп. Обикновено избирам банда, която звучи като контрапункт на проблема, който ме мъчи в дадената картина. Тази безумна тема с Рождеството непрекъснато я боря с бесен рок или с нещо от сорта на Крийм и Пинк Флойд.

Харесвам парчета, издавани по мое време - на Бийтълс и Ролинг Стоунс например. Бях млад, когато тези банди пускаха най-добрите си неща, и това ме направи особено внимателен към музиката - само тя създава средата, в която се чувствам идеално.
По-скоро съм бийтълс, отколкото фен на Стоунс (смее се дълго). Това беше основното разделение на моето поколение и голяма част от приятелите ми са стоунсове. В момента обаче завивам повече към джаза, защото модерните речитативни песни никак не ме увличат. Нора Джоунс и Даяна Крол, да - ей такива неща слушам.

Никак не обичам да се уча, затова не ползвам компютър и не карам кола. Единственото, което ме интересува, е да уцеля точния нюанс при работа с даден материал, но все още леко ми се изплъзва.
Проблемът ми е, че все така не се изразявам на нивото, за което мечтая. Искам да постигна равновесие между идеите си и тяхната материална реализация.

А идеите идват, когато блея или когато просто отсъствам по време на разговор. Случва ми се непрекъснато и знам, че не е особено учтиво.
Блокирам, когато тече моя изложба. Тогава следя реакциите на публиката, търся обратна връзка и нищо друго не ми идва наум. Понякога се чувствам неразбран и винаги търся вината у себе си. Изложбите ме отчуждават от картините, защото техен притежател вече е зрителят. Но когато мине тази минидепресийка, работата полека-лека тръгва и отново започвам да рисувам (дръпва си усмихнат от пурата).

Никой няма нужда от художници. Хората се нуждаят само от готови, прекрасни картини, а не от техните създатели, които вечно страдат, потят се и все нещо не им се получава. Добрата картина, и най-вече доброто й приемане, дава смисъл на цялото усилие, което правят хората като мен.
Грешките са опит - без тях не се върви напред. Ако човек не бърка, той развива измамно чувство за себе си и за света. Дори ще вземе да си помисли, че и гравитацията не съществува.

Компромисите са важни, само с тях се получава диалог. Ако си безкомпромисен - или убиваш, или те убиват. А трябва да се живее и да се работи - това винаги е било един вид компромис, който не е чак толкова страшен.
Работата е начинът, по който човек прекарва живота си. Че кво друго да прави на тази Земя? Остава му само да променя себе си и всичко наоколо си, или поне да опитва.

От моята се научих на търпение, защото по природа съм доста припрян.
Съревновавам се с всички мои колеги, за които знам, че могат повече от мен - признавам им го съвсем чистосърдечно. Те ме провокират и ме карат да чувствам, че има още какво да постигна.

Най-обичам да зяпам телевизия. Дори не внимавам - достатъчно е да мърда нещо там. За моето поколение това е ритуал - едно време ходехме на гости у съседа, който бе успял да си купи телевизор. Сега вкъщи имам три, за голям ужас на жена ми.
Напоследък забелязвам, че хората са тъжни, угрижени и неудовлетворени. Което ме потиска - иска ми се по-широко да гледаме на всичко, да се върнат онези бавни и дълги минути, в които човек има възможност да мисли, да усеща хилядите неща и да живее с другите спокойно и с по-голяма търпимост.

Сега разбирам, че ме гони някаква носталгия към хуманистичната линия в изкуството, която днес съвсем е изчерпана и е заменена от остра агресия. Имам чувството, че това идва от страх да останеш незабелязан. Бясната конкуренция не рафинира, не избистря нещата и не води до откриване на истинското.
Никога не знам как да се извиня.

Ще ми се да измисля начин държавата да се отнася по-благосклонно към хората на изкуството, особено в кризисни моменти.
Или поне да бях казал: „Фактите нямат нищо общо с истината". Реплика на Дон Кихот, ако не се лъжа.

Фотография Васил Танев