Радослав Мирчев

Радослав Мирчев. Почти 25-годишен. Не познава почивен ден. Сънува адски много, но никога кошмари. Слуша по-възрастните от него. Не прави работи, от които да се срамува. И сред всички поводи за гордост, за които може да се сети, фигурират едни кабели, които са много, много са хубави и се използват на макс само за яка музика. Намират се в Mixtape 5, или малкият голям брат на бар Петък, който на днешния ден (4 февруари) преди две години се пусна безстрашно в нощния живот. Честит рожден ден!

Върнеш ли лентата само двайсет дни назад от тази светла дата, ще завариш пищно чалга заведение със 114 метра сепарета и под, застлан със салфетки. Мястото, което знаеш днес, е направено буквално с ей тия четири ръце на Радо и Киро (добре де, хвърли още три ремонта отгоре и добави верни приятели). Кръстено е от Петя, която се появява като барманка в Петък, а после става една от тройката, на чиито визитки няма длъжности, защото всички правят всичко заедно ето така:

Събуждам се с компютъра и телефона.
Вкъщи се задържам по половин час преди и след спане. Между другото, миналата седмица успях да прекарам цял ден на бюрото у дома. Беше доста гадно.

Ако ми дойдете на гости, има ракия, има бира, има вино. А, и табла! Табла ще играем със сигурност.
Зимата съм на ски, от малък. От две години съм и председател на БАССЕС. То на ски, на ски... ама, ето, сега не съм. Бях три дни на Боровец и на Мальовица и почти си починах. В смисъл - караш ски, говориш по телефона, отговаряш на мейлите, пак караш...

Лятото съм по ремонти. Тогава ти се избистря концепцията в главата и правиш мястото такова, какво искаш да бъде. Иначе - колела, сърф.
Най-дългата ми почивка беше това лято на Созопол. Една седмица издържах. Като знаеш, че имаш да вършиш работа, и ти е гузно да отлагаш. Не казвам, че е правилно, даже обратното. Това ми е голяма борба.

Не мога да бездействам дълго време. Онзи ден на Боровец си пуснахме филм и ей, два часа направо полудях. То не беше ставане, разтъпкване, дай да свършим нещо, нали... Даже един от барманите се шегуваше, че така съм му подействал и на него. Преди не е бил работлив, а в момента му е тъпо, като не работи.

Всичко при нас идва отвътре. В много големи клубове шефовете са хора, които имат пари, чудят се какво да ги правят и, айде, ще направят заведение.
Ние започваме от другия край - искаме да имаме наше място, да си пускаме хубава музика, хората да се забавляват. Дайте да намерим пари, да го направим, както си го представяме, и ще видим какво ще стане. Буташ си мечтата на мускули, не спиш, на нищо не приличаш, става готино, от време на време става кофти...

След първата година в бара бяхме стигнали до момент, в който не искахме да правим неща, защото знаем, че ще ги счупят или откраднат. Но с годините се превъзмогва.
Неведнъж ни е идвало да се отказваме тотално и да ходим в манастир. После се наспиваш и ти минава. Обаче хора, които не могат да оценят какво си направил, защото никога не са имали нещо свое, понякога успяват да ни обидят доста стабилно. Но пък вече имаме достатъчно самочувствие и такива работи трудно могат да ни обърнат.

Влизам в огъня заради каузата. Общото добро. Това, да се случват нещата, независимо какво ще ти коства. Както пеят Лого5, „правим рапа да изглежда лесно". Важно е посланието.
Най-ценният урок, който съм научил, е, че не трябва да се отказваш - дори да боксуваш, дори да тръгваш назад. И да вярваш в себе си. Банално, обаче е така.

Майка ми често ми казва, че се гордее с мен. И тя, и баба ми са суперфенове. На откриването на Mixtape 5 излязох да държа реч и започнах с баналните думи: „Искам първо да благодаря на майка ми и на баба ми, които са тук..." Те се разреваха двете, беше много мило. Дядо ми - и той идва „на барче" в Петък.

Идеалната вечер е, когато всички се забавляват, пеят и танцуват. По-скоро когато всички пеят.
Много обичам думата купон. На Ugly Duckling, които ми бяха мечта, имаше 300 души, обаче 290 знаеха защо са тук. Всички бяха долу, скачаха и пееха текстовете. Това е купон. А може да имаш хиляда, от които 600 са дошли, защото „има парти".
Преди тази вечер мен не ме бяха виждали да скачам и да танцувам. Ако всичко е наред, обикновено просто стоя с една блажена усмивка и наблюдавам.

Голямата ти награда е като виждаш хората колко се забавляват. И, както казва Васил Върбанов, всеки един момент, в който правиш нещо, за да бъде животът в тая тъпа държава по-добър, е причина да се чувстваш много по-добре. Ако младите хора го осъзнаят това, ще е суперготино.
Въпросът е, че не ги виждам да са активни, мотивирани и работещи. Това е кофти, защото се чувстваш... как беше? „И сам воинът е... сам."

Дойде ми до гуша от държавата.
Ходя по протести винаги, когато мога. Бях и на последните два-три за Иракли. Преди бях голям активист, скачах, виках. Сега просто присъствам, което пак е окей.

Покрай първите протести за Странджа преди пет-шест години ме бяха поканили в радиопредаване заедно с един еколог. Той трябва да е бил на 30 тогава и си спомням как каза, че не е бил на протестите, и аз скочих да го обвинявам едва ли не. А той: „Като пораснеш малко, ще разбереш защо се държа по този начин." В момента го разбирам.
Единственото хубаво, което може да стане, е целият народ да се вдигне, да има палежи, побоища. Ако не стане като в Гърция, по-скоро е хабене.

Скачам на бой, когато трябва да разтърва някого, когато съм пил Йегермайстер и нося риза (смее се). Миналата Коледа ми скъсаха ръкавите, тази Коледа пак - беше българско парти, голям купон и към сутринта някакви хора се сбиват, ама много, тръгваме да ги разтърваваме...
И оттогава ме ебават, че Йегермайстера ми действа като отварата на галите. (смее се) Между другото, аз страшно обичам ризи, имам сигурно 50.

Следващата ми мечта е да направя хубаво семейство.

МУЗИКАТА
Моята музика е българската. На нея хората се забавляват най-искрено и става най-големият купон.
Никога няма да ми омръзнат Ugly Duckling, Gentleman, The Prodigy, Fatboy Slim.
Обикновено слушам в колата, само от оригинални дискове, купени оттук - от почти всички групи, които са идвали.
Слушам също радио Хоризонт и Христо Ботев. Това е единственият начин да се информирам горе-долу какво се случва в държавата. А пък по Христо Ботев в неделя има готини приказки. Толкова са смешни, все едно си на театър. На дълъг път спокойно може да се забавляваш с тях.
За оправяне на настроението бих си пуснал някое готино българско реге, което може да си пееш. Много е важно да може да си пееш.
Най-добрият лайв, на който съм бил, е Macka B на Big Big Summer Reggae в 4 км през 2008-а. Цял ден на работа в Асеновград, шофиране, къпане, един сникърс, един ред бул и айде... Аз обичах да ходя сам, защото няма с кого да се съобразяваш. И това е може би партито, на което най-много съм танцувал в последните пет години. Тогава раздаваха чорапи, брандирани с Big Big Summer Reggae. Още си ги нося.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Дивото зове. Доста е краен. Може би видях малко и себе си в него.
Любимият ми филм е Боен клуб. Когато излезе, съм бил на 10-12 и тогава не го гледах, обаче приятелите ми много говореха за него - аз почти винаги съм движил с по-големи от мен. Гледах го за първи път преди две години и... абе, просто е много добър. Идеята и всичко.
Когато ходя на кино, искам да си почина и да не трябва да вниквам много. Тип Умирай трудно - има забавна част да се посмееш, има ефекти да видиш... Aз се впечатлявам от такива грандиозни неща. (смее се)

ТЕАТЪРЪТ
Снощи бях на Дон Жуан в Народния. Случайно отидох, но доста ми хареса. Играха супердобре. Аз не знаех кой е Деян Донков - понеже не робувам на имена, нямам идоли - и даже питах кой е тоя актьор. Много добре беше. Накрая залата беше на крака, викаха, супер се изкефиха всички.
Ярък спомен ми е оставило Сън в лятна нощ. С майка ми и баба ми ходихме - смятайте, когато съм бил на 15. Сега не ходя много на театър. За последната година съм бил три пъти.
Гледам да е нещо, което да не ме ангажира, да не трябва да го мисля - както с филмите и с всичко, което не е свързано с работа. Някой просто казва: „Айде на театър", и отиваме за билети - обикновено в Сатирата или в Народния.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев